Тя примигна, после отрони:
— Не. Нали ти казах. Леопардът дойде при мен, докато Болесо умираше.
— Да, но можеш да кажеш друго. Няма кой да опровергае думите ти.
В погледа й се промъкна обида.
„Трябва да се върнем по-късно към този спор, струва ми се“. Ингрей махна отпаднало с ръка.
— Добре. И после?
— Онази първа нощ, в килията, имах ярки сънища, като живи. Топли гори, хладни полянки. Как се въргалям в златни треви с други млади котки, меки и петнисти, но с остри зъбки. Непознати хора. Мрежи, клетки, вериги — яки. Пътуване с кораб, пътуване с каруца. Други хора, едни жестоки, други мили. Самота. Нямаше думи в тези сънища. Само чувства и менящи се образи, и силни миризми. Порой от миризми, цял нов континент от миризми. Отначало си мислех, че полудявам, но после реших, че не е така. Онзи килер си беше точно като клетка в известен смисъл; жестоки мъже и мили мъже ми носеха храна и почистваха. Беше познато. Успокояващо. На втората нощ пак ме споходиха леопардовите сънища. Но този път… — Тя се поколеба. — Този път се появи и едно Присъствие. Нищо не се виждаше в онази черна гора, но миризмите бяха прекрасни, по-хубави от всеки парфюм. Всички чудесни миризми на гората и полето през есента. Ябълки и вино, печено месо, сухи листа и резлив син въздух. Помирисах есенните звезди и красотата им ме разплака. Духът на леопарда заскача, изпаднал в екстаз, както куче скача да посрещне господаря си или котка се отърква в полите на господарката си. Мъркаше, извиваше снага и предеше нетърпеливо. След това духът на леопарда сякаш се усмири, намери покой. Вече не беше уплашен, нито войнствен. Просто… си лежи доволно и чака. Не, повече от доволно. Радостно. Не знам какво чака.
— Присъствие — повтори като ехо Ингрей. Доловил беше главната буква в думите й. — То… мислиш ли, че… някой от боговете ли беше? Онова, което си усетила в тъмното?
Нима се съмняваше? Сияйна, беше я нарекъл Ингрей, доловил го със сетиво отвъд зрението, колкото и да отричаше съществуването му. И дори в онези първи мигове на смут не го беше сбъркал с обикновена физическа красота.
Лицето й изведнъж се изкриви от гняв и тя процеди през зъби:
— То не дойде при мен, дойде при проклетата котка. Плаках и молих да дойде при мен. Но не дойде. — Гласът й за миг пресекна. — Сигурно не е могло. Аз не съм светица, не мога да приютя бог в себе си.
Ингрей разрови мъха с неспокойни пръсти. Раната на главата му най-после беше спряла да кърви.
— Разправят — макар че не ще го чуеш от квинтарианските свещени, — че древните лесовници са използвали животински духове, за да общуват с боговете.
Тя стисна ядно зъби и очите й го стрелнаха с такова ожесточение, че той неволно се дръпна. Едва тогава и само за този кратък миг Ингрей наистина долови къкрещия ужас, който младата жена криеше — крила бе от самото начало — зад спокойното си изражение.
— Ингрей, проклет да си, трябва да ми кажеш, трябва да говориш, или наистина ще откача — как се сдоби ти с твоя вълк?
Не беше празно любопитство, породено от злъчна мълва. Беше отчаяна нужда да знае. Какво би дал самият той, в онова първо объркване преди толкова време, да има опитен наставник, който да му посочи пътя? Или дори другар, макар и объркан колкото самия него, но изпитващ същото, който да сподели тайната, вместо да я отрича и да го нарича побъркан, омърсен и прокълнат? А всички неща, който той никога не би могъл да обясни дори на съпричастен слушател… тя току-що беше изпитала на гърба си.
И досега беше като да вадиш ведра от кладенец със спомени и въжето да прогаря ръцете ти. Той изскърца със зъби и започна:
— Не бях навършил още четиринайсет. Връхлетя ме без никакво предупреждение. Въведен бях в церемонията без никаква предварителна подготовка. От няколко дни, или седмици може би, баща ми се тормозеше заради нещо, което не искаше да сподели с никого. Принудил един храмов магьосник да извърши ритуала. Не знам кой е уловил вълците, нито как. Магьосникът изчезна веднага след това — дали от страх, че е оплескал ритуала, или защото нарочно ни беше предал, така и не разбрах. По онова време не бях в състояние да задавам въпроси.
— Магьосник? — повтори тя. — Не видях магьосник при Болесо. Освен ако не го е бил скрил. Не долових и признаци самият Болесо да е бил обладан от демон, макар че какво ли разбирам аз? Пък и за да доловиш това, трябва самият ти да си магьосник или да си благословен с божествено зрение.
— Не, Храмът би… — Ингрей се поколеба. — В Изтокдом все някой от Храма щеше да долови, ако Болесо си е бил уловил демон. Ако го е уловил по-наскоро, след като го заточиха… може да не е попаднал в полезрението на човек с дарбата да го види. — Но каквото и да се беше объркало в главата на Болесо, началото му се криеше доста преди той да заколи слугата си.