3.
Докато стигнат при фургона, който ги чакаше на отсрещния бряг, слънцето вече се беше спуснало зад върховете на дърветата. Ведър оранжев светлик се процеждаше през оплетените клони, когато Ингрей и Аяда най-после се преоблякоха в сухи дрехи и яхнаха конете си. Главата на Ингрей, стегната с импровизирана превръзка, пулсираше болезнено, а рамото му се вдървяваше, но той категорично отказа да се премести във фургона и да пътува седнал върху ковчега на Болесо. Кортежът бавно се измъкна от гористата долина и продължи напред под сбиращия се сумрак.
Студена мъгла започна да се издига от падините и нивите. Ингрей тъкмо щеше да нареди на конниците от началото на колоната да запалят факли, когато далечна светлинка на пътя бързо се превърна в наниз от подскачащи фенери. След няколко минути над конския тропот се чу разтревожено „Ехооо!“. Мъжът, когото Ингрей беше пратил сутринта да предупреди в Тръстиков мочур за пристигането на кортежа, пришпори коня си да ги посрещне. Водеше не само слуги от Храма с фенери, но и свежи коне, със сбруите и всичко, както и майстор каруцар с пълен набор инструменти. Ингрей похвали съобразителния гвардеец, после смениха конете и потеглиха по-бързо. След още две-три мили светлинките откъм Тръстиков мочур пробиха здрача. Портата бе отворена да ги посрещне.
Тръстиков мочур не беше село, а градец с няколко хиляди жители, също и местен център на храмовата администрация. Храмът на градския площад, макар и голям, беше издържан в стария селски стил — петостенна дървена зала, украсена отвън и отвътре с изящна дърворезба, най-вече растения, зверове и сцени от житията на светци. Покривът беше от дърво, несъмнено наскоро заменил оригиналния тръстиков покрив. Във всеки случай беше съвсем подходящо място, където да остави ковчега на Болесо за през нощта. Притесненият лорд-свещен на Тръстиков мочур, с помощта на повечето стюарди от градския съвет, побърза да се погрижи за настаняването на принца в храма и за съответните молитвени песнопения. Шумна тълпа любопитни граждани, облекли за случая най-хубавите си дрехи, изпълняваше ролята на импровизиран хор. Градските големци пък се бяха сбрали при постамента за ковчега да окажат дължимото почитание — Ингрей обаче долови разочарованието им, когато видяха, че ковчегът не е отворен. Самият той се позова на бинтованата си глава, за да се измъкне от церемонията.
Външните сгради на храма, изглежда, бяха съседни къщи, натоварени навремето с ново задължение. Жилището на свещения се помещаваше в една сграда с храмовия нотариат; библиотеката и скрипториумът деляха площ с училището за градските деца, поддържано от ордена на Дъщерята на пролетта. Храмовият лазарет, посветен на Майката на лятото, се помещаваше в задните стаи на местната лечебница. Ингрей изчака затворничката му да бъде предадена в ръцете на няколко храмови прислужници със строги изражения, даде няколко монети на каруцаря, погрижи се конете да бъдат прибрани в конюшнята, а хората му — в квартири, разплати се с фургонджията и жена му, намери им подслон в града — на тях и на конете им — за през нощта и чак тогава се отби в лечебницата да му зашият раната на главата.
За негово облекчение се оказа, че жената, която се грижеше за лечебницата, не е просто местната шивачка или акушерка — на рамото на зелената й роба се мъдреше ширитът на училищна посветена. С бързи сръчни движения тя запали восъчни свещи, уми главата му със силен сапун и заши раната.
Седнал на кушетката в лечебницата и вперил поглед в коленете си в храбър опит да не потрепва при всяко убождане с иглата или пристягане на конеца, той попита:
— Кажете, има ли в Тръстиков мочур някакви храмови магьосници? Или светци? Или малки светци? Или… или поне учени?
Тя се засмя.
— Ами, няма такива тук, милорд! Преди три години един храмов следовател от ордена на Бащата доведе магьосник заради едно обвинение в демонска магия срещу местна жена, но не откриха нищо. Следователят дръпна едно конско на онези, дето я бяха обвинили, и ги глоби да му поемат пътните разноски. Да ви кажа, че магьосникът не беше такъв, какъвто си го бях представяла — излезе сърдито старче в белите роби на Копелето и май никак не беше доволен, че са го помъкнали по пътищата посред зима. Имаше и един малък светец на Майката в старото ми училище… — тя въздъхна — ще ми се да имах и половината от обикновените му умения, а не само светото му зрение и усет. Колкото до учени, Марая, дето ръководи местното училище, май ни е най-учената, като се изключи самият лорд-свещен.
Ингрей беше разочарован, но не и изненадан. Само че дали магьосник, светец или друг някой с дарба, той трябваше да намери човек, който да потвърди или отхвърли смущаващите твърдения на лейди Аяда. И то бързо.