Ингрей се завъртя бавно и погледът му попадна на високия воин с вълчата кожа, когото беше видял по-рано. Даде знак на привидението да пристъпи напред и се взря в бледите му черти. Призракът се усмихна и кимна кротко, сякаш да му вдъхне кураж, после падна на едно коляно пред Ингрей, хвана лявата му ръка и сведе глава. Омаян, Ингрей протегна десния си показалец, по който се стичаше тънко ручейче кръв от подгизналата превръзка на отворилата се отново рана, и размаза една капка върху челото на воина. Притесни се не на шега, защото сега призракът му се стори съвсем солиден, а не течен като преди, и се зачуди какво ли говори това за собственото му променено състояние.
— Ела — прошепна Ингрей и душевният вълк на воина, толкова древен и износен, че приличаше повече на тъмно петно, изтече през пръстите му. Воинът се изправи и вдигна лице към чакащите свещени, после протегна ръка към Просветен Осуин в жест наполовина поздрав, наполовина молба. Осуин хвърли кос тревожен поглед към Халлана, която му закима енергично, и протегна ръка да хване ръката на привидението. Вълчият воин я стисна, усмихна се блажено и се стопи.
— О — каза Осуин с пресекващ глас и от очите му потекоха сълзи. — О, Халлана, не знаех…
— Шшш — рече тя. — Сега вече всичко ще е наред, струва ми се. — Облиза устни и погледна Ингрей, сякаш той беше кръстоска между някакво прославено произведение на храмовото изкуство, което е дошла да види от много далеч, и любимото й дете.
Ингрей се огледа отново и даде знак на друг воин да се приближи. Мъжът коленичи, после тромаво и обнадеждено вдигна с две ръце главата си. Ингрей беляза и неговото чело с червено, каквото и да значеше тази последна капка от света на материята, и освободи един тъмен ястребов дух, който литна в нощта и изчезна. И този воин протегна ръка към Осуин и този път Ингрей видя, точно преди мъжът да се стопи, как му беше възвърната целостта. „Значи Бащата те поведе по пътя ти“.
Призрачна жена пристъпи напред, млада на вид; носеше знаме, което се разви и в центъра му се облещи фучащата котка от древния герб на Рисовгьол, кин, чиято мъжка линия се беше прекъснала преди две столетия. Когато пое ръката й, Ингрей с изненада усети още две опърпани души, прилепили се към нея през знамето й. Рисът й беше тъжен и умърлушен, а другите две същества бяха толкова изтънели, че се изнизаха през пръстите му, без да ги познае. Ингрей беляза челото й с три успоредни червени резки, което, изглежда, беше достатъчно, защото тя стана и тръгна към Джокол, който се усмихна широко, взе ръката й, целуна я и й каза нещо на ухо, преди жената да изчезне. Ингрей можеше да се закълне, че чу тих смях, изпълнен с внезапно веселие. „Джокол за Дъщерята, да. Дамата на пролетта е известна с изобилните си благословии“.
Следващият беше кльощав старец — той отиде при Левко, по чието лице се изписа дълбока замисленост, след като привидението си замина. „Левко за Копелето естествено“.
— Принц Биаст — тихо подвикна Ингрей. — Боя се, че сега ще ми трябвате вие. — „Биаст за Сина. Разбира се“.
— Подозирам, че от мен ще има най-малко полза тази нощ — измърмори Халлана и хвърли замислен поглед към могилата. — Ще поседя с бедната Фара, докато не ви потрябвам. Предполагам, че вече едва се държи.
— Благодаря, Просветена — каза Ингрей. — Фара преживя истински ужас. Но накрая си спомни, че е принцеса.
Биаст се приближи до Ингрей и го изгледа предпазливо. Омаята в погледа му, когато гледаше Ингрей, беше примесена и с нишка на предизвикателство. В не особено сполучлив опит за ирония принцът измърмори:
— Трябва ли да те наричам „господарю“, докато сме тук?
— Не е нужно да ми казвате никак, стига да се отзовете на задачата. Фара ще се оправи ли? — Ингрей кимна към принцесата, която седеше, свита на топка, на могилата и гледаше мрачно, докато Халлана присядаше до нея.
— Предложих й да я заведа при Симарк и слугите на свещените, но тя отказа. Каза, че искала да присъства.
— Заслужила си е правото. — И това щеше да я направи единствения друг човек освен Ингрей, който бе станал свидетел на всичко, сторено от Конскарека, като се започне със смъртта на баща й до… каквото там донесеше краят на тази нощ. Ако Ингрей оцелееше, това можеше да се окаже важно. „А ако не оцелея, може да се окаже още по-важно“.
— Подозирам, че повечето тук ще са ваши — каза Ингрей на Биаст. — Старите крале са имали две задачи — да поведат хората си в битка и след това да ги върнат у дома. Струва ми се, че Конскарека забрави за втората, обзет напълно от тъмната си лудост и отчаянието. Тези воини от Старите лесове — те са изпълнили дълга си към краля; остава неизпълнен само дългът на краля към тях. Тази нощ — Ингрей въздъхна, — тази нощ ще е дълга.