Биаст преглътна и кимна отсечено.
— Продължавай.
Ингрей плъзна поглед по напрегнатите привидения, които пак бяха започнали да стесняват кръга, и повиши глас, макар да не беше сигурен, че това е необходимо; в границите на Кървавополе неговият глас се чуваше.
— Не се бойте, че ще ви изоставя! Не ще приключа поста си, докато вашият не свърши.
Млад мъж с руса брада коленичи — първият от дълга редица младежи, мнозина жестоко осакатени. Ингрей освобождаваше създание след създание — глиган и мечка, кон и вълк, елен и рис, ястреб и язовец. Биаст се вглеждаше във всеки мъж, който минаваше през ръцете му, сякаш гледаше в криво огледало.
Войската на Одар беше водила двудневна битка, докато убие тези мъже и жени; Ингрей не виждаше как би могъл да ги освободи всичките за една нощ, но в тази гора с времето сякаш се случваше нещо странно. Не знаеше дали е като онова, което се случваше с потока на възприятията му при пристъпите на бойна лудост — част от шаманските му умения, — или боговете им бяха заели някакъв елемент от Своето божествено време, благодарение на което се отзоваваха на нуждите на всички души по света едновременно и равностойно. Ингрей знаеше само, че дължи на всеки воин поне миг от пълното и нераздвоено внимание на свещения крал; и макар не той да бе поел това задължение, нему се бе паднало да го изплати. „Наследник, че и отгоре“.
А после започна да се чуди кой ще стигне пръв до края — воините му или самият той. Може би щяха да стигнат там заедно, в съвършено равновесие.
Дартакийските стрелци пристъпиха напред някъде в средата на нощта. Ингрей нямаше представа какво да прави с тях, защото те не носеха душевни зверове, които да освободи. Какъв случаен ефект на магията беше хванал в капан и техните души, какъв наниз от прекъснато заклинание, божествен дар, нощна битка и кърваво жертвоприношение ги беше затворил тук, той нямаше представа. Въпреки това ги беляза с кръвта си като другите, те му благодариха с поглед като другите и той ги предаде на очакващите ги богове, също като другите.
Жената Вълчаскала го целуна по челото в замяна на кръвната му благословия, а после, очевидно решила да угоди на себе си, го целуна и по устните, преди да се обърне към Халлана. Неговите устни се вледениха за миг от студа на устата й, но пък нейните се стоплиха с отсянка на цвят, като спомен за миг на щастие, така че сделката изглеждаше справедлива.
В мрака преди зазоряване, когато звездите и вехнещият полумесец се скриха зад плътни облаци, Ингрей най-сетне стигна до горчивия край на задачата си. Двайсетина привидения се бяха скупчили далеч от него, извърнали бледите си лица от боговете. Ингрей се обърна към Осуин.
— Просветени, какво да правя с тях? — И махна към привиденията — неспособни да избягат от него, нежелаещи да дойдат при него.
Осуин си пое дълбоко дъх и каза неохотно, сякаш повтаряше стар урок:
— Небесата плачат, но свободната воля е свещена. Значението на „да“ се основава на способността да кажеш „не“. Така както принудителната женитба не е женитба, а е равна на изнасилване. Боговете или не могат, или не искат да насилват душите ни — във всеки случай не го правят. Доколкото аз знам — добави ученият в него.
„Тези двайсетина също са загинали на Кървавополе; дългът ми към тях си остава“. Ингрей отключи гласа си и заповяда на всеки от отчаяните призраци да пристъпи напред, даде им капката си кръв и освободи душевните им твари. И ги пусна. Повечето се разнищиха, избледняха и се стопиха напълно още преди да стигнат дърветата.
Оставаха само двама — маршалът със златния колан, който беше останал цялата нощ с Аяда и кралското знаме на Вълчаскала; другият беше съществото, до което — и за което — маршалът беше загинал на Кървавополе. Ингрей вложи почти всичката си останала сила, за да принуди Конскарека да пристъпи напред. Накрая и двамата се озоваха на колене.
„Този не е като другите“. Душевния кон на Конскарека го нямаше, също и кралския му дух, но поредицата от души оставаше, поколения графове Конскарека все още се бутаха неспокойно в изтерзаното му призрачно тяло. Ингрей посегна предпазливо към останките от Уенцел в кашата и прошепна: „Ела“. И по-силно: „Ела!“ Създанието пред него се разтресе, но индивидуална душа така и не се отдели. Ингрей се зачуди дали не е допуснал тактическа грешка — ако си беше опитал късмета с Конскарека в самото начало, преди дългата нощ да го умори, дали не би могъл да раздели онова, което отдавнашното заклинание беше сляло? Или тази задача просто не му беше по силите? Беше почти сигурен, че е така. Почти.