„Повече или по-малко“, понечи да каже той, но премисли. Само „повече“.
— Да. Хубаво е да се омъжиш за крал Сега ти е паднало. — Той се огледа; лицето на Осуин грееше от просветление, а Халлана се усмихваше широко. — По-добри свидетели не бихме могли да намерим и да искахме — трима уважавани храмови свещени, двама принцове — единият поет, който без съмнение ще обезсмърти този миг, преди да сме преполовили пътя до Изтокдом…
Джокол, който се беше приближил да чува и вижда по-добре, кимна въодушевено.
— Ах, Ингори, браво на тебе! Да, скачай, Аяда, скачай! На моята красива Брейга това много би й харесало, да!
— Една принцеса… — Ингрей се поклони малко неуверено към Фара, която седеше неподвижно на могилата; тя му отвърна с мрачно, но не и неодобрително кимване. — И още един. — Ингрей кимна към призрачния маршал. Не беше предполагал, че привиденията могат да се забавляват, но изненаданата усмивка на това привидение му даде благословията си за тази последна и неочаквана употреба на знамето, което беше защитавал с живота си. — Ако искаш, по-късно можеш да организираш и други церемонии. Стига да са с мен — предпазливо добави той.
— Хората обикновено се ограничават с една, най-много две — избумтя с усмивка Осуин.
Ингрей отвори уста за нови аргументи в своя полза, но Аяда сложи два пръста на устните му да го спре. Той позалитна, когато коленете му за пореден път почти се подгъваха, и тя го погледна замислено. После отправи поглед поред към Осуин и Халлана, протегна ръка и натисна дръжката по-ниско; двамата свещени послушно се приведоха, за да смъкнат бариерата до височина, която пребледнелият им свещен крал да прескочи, без да се просне по лице в пръстта.
Ингрей и Аяда се погледнаха и скочиха, хванати за ръце.
Ингрей залитна леко при приземяването и главата му се завъртя, но Аяда го прихвана навреме. Размениха си целувка, която Ингрей планираше като кратка и обещаваща; Аяда обаче хвана лицето му и го целуна както трябва. „Да“, помисли си Ингрей и си даде почивка, колкото да усети мекотата, топлината и кроткия намек за зъбите й. „Това е единственото, живото Сега“.
Отдръпнаха се, размениха си плахи усмивки и Ингрей си прибра знамето. Пулсиращото сърце беше изчезнало от върха му. „Но кой коя половина е получил?“ Не мислеше, че знае.
Призрачният маршал се смъкна на едно коляно, развърза сивеещите плитки от златния си колан и вдигна главата си пред себе си. Ингрей също коленичи и тръсна ръка за една последна, голяма капка кръв, която размаза по набразденото от бръчки чело. Старият душевен жребец, който освободи, беше силно износен, но Ингрей си помисли, че навремето сигурно е бил прекрасно и бързо животно, защото тази нощ просто летеше.
Призрачният маршал се изправи, цял. Раздвижи рамене с облекчение сякаш и кимна тържествено на Ингрей. После се обърна, посегна към ръката на Просветен Осуин и без да поглежда повече назад, изчезна.
Истинската тъмнина се ливна пред очите на Ингрей за пръв път тази нощ и едва сега той си даде сметка, че през цялото време е виждал, при това с неестествена яснота, благодарение на светлика, излъчван от призраците. Джокол изсумтя и се разбърза да хвърли дърва в малкия огън, който, без Ингрей да забележи, явно беше запалил да стопли Фара по някое време през нощта, докато бе чакал някой отдаден на неговата Дама да потърси услугите му. Жълтата светлина надигна езици и позлати уморените лица на скупчилите се край нея хора.
Биаст кимна предпазливо към кралския флаг на Вълчаскала, който Ингрей още стискаше и всъщност използваше за опора.
— Какво ще правиш с това?
„Какво наистина?“ Той се вгледа смутен в знамето. Усещаше го точно толкова солидно и материално, колкото и знамето на Конскарека, което Фара беше счупила, само че това не беше дошло тук от външния свят и Ингрей се съмняваше, че ще може да го изнесе навън, отвъд границите на Ранената гора. Съмняваше се и че знамето ще преживее и зората, предвестявана вече от бледосива отсянка в мъглата, която се кълбеше сред разкривените дъбове. Свещеният кралски дух на Ингрей беше в по-голяма степен ограничен от пространството, времето и нуждата, отколкото, изглежда, си даваше сметка Биаст, ако се съдеше по безпокойството, с което го гледаше.
Не му се искаше да връчи хрисимо знамето си на Биаст, нищо че това изглеждаше най-разумно от политическа гледна точка. То беше Вълчаскала, а не Еленовшип, беше от нощта, а не от деня, и освен това, освен това… „Нека си заслужи свое“.
— В Старите лесове — каза Ингрей — кралският знаменосец бранел знамето от смъртта на стария крал до избирането на новия. — „И сега знам защо“. — Тогава строшавали знамето и хвърляли парчетата в пламъците на кладата при мъртвия крал, ако обстоятелствата позволявали тази церемония. А ако не, някой сигурно е спретвал нейно подобие, според силите си, въображението си и онова, което му е подръка. — Той се огледа разсеяно. — Аяда, трябва да очистим и тази земя, преди да си тръгнем. С огън, струва ми се. И ще е добре да побързаме.