— Преди слънцето да е изгряло? — попита тя.
— Така ми се струва редно.
— Ти би трябвало да знаеш.
— Знам.
Тя проследи погледа му.
— Горският на баща ми казваше, че тези дървета са болни. Още тогава искаше да опожари гората, но не му позволих.
— На мен ще позволиш ли?
— Това е твоето царство.
— Само до заранта. От утре пак ще е твое. — Хвърли поглед към Биаст да разбере дали е схванал намека.
— Може би така е най-добре — въздъхна Аяда. — Може би е необходимо. Може би е… време. А какво, хм… какво ще правим с тялото на Уенцел?
Просветен Левко се обади смутено:
— Не мисля, че ще можем да го отнесем. Конете ни бяха капнали още вчера и тепърва ги чака тежката задача да изведат всички ни до главните пътища. Ще трябва да пратим някой за него по-късно. Дали да не натрупаме могилка от камъни, за да го предпази от дивите животни и птиците?
— Последният крал Конскарека така и не е имал своята воинска клада — каза Ингрей. — Както и никой от другите тук, освен навярно малцината, загинали в подпалени колиби през онази нощ. Не знам дали Одар ги е погребал в ями по някакви теологически съображения, или това е било част от магията и проклятието му, или просто ефикасност по време на война. Колкото повече научавам за Кървавополе, толкова повече ми се струва, че никой не е знаел, дори тогава. Късно е — настъпи последният час. Ще подпалим гората. — За Уенцел. „За всички тях“.
Аяда близна пръст и го вдигна във въздуха.
— Има слаб вятър от изток. Трябва да свърши работа, дори да не завали.
Ингрей кимна.
— Биаст, господа, бихте ли помогнали на Фара? И някой да събере конете.
— Това аз мога да го направя! — жизнерадостно викна Халлана и изуми всички освен Осуин, като се качи на могилата, заобръща се в четирите посоки и се развика силно и майчински, сбрала ръце около устата си:
— Конее! Конее!
Осуин изглеждаше малко смутен, но ни най-малко изненадан, когато след няколко минути тропот и хрущене през храсталака оповестиха появата на изоставените им коне. По знак на Ингрей Джокол и Левко без много приказки събраха още скършени сухи клонаци и листа и ги струпаха около трупа на Уенцел. Левко прибра кесията, пръстените и други ценни предмети, които биха заинтересували бъдещите законни наследници на Конскарека, Аяда сложи скършеното знаме най-отгоре на купа, а Халлана помогна на овдовялата принцеса да се качи на коня си. После всички се гмурнаха вкупом в мъгливите сенки през блатото. Фара изобщо не погледна назад.
Биаст се обърна, дори обърна коня си и се загледа в Ингрей, който ръчкаше огъня с една пръчка.
— Ще се оправите ли двамата?
— Да — отвърна Ингрей. — Вие тръгвайте към портата в къпинака. Ние ще ви настигнем.
Аяда вдигна с някаква мрачна тържественост знамето, отстъпи няколко крачки назад и задържа червено-черния флаг над огъня, докато не се подпали. После подаде дръжката на Ингрей. Той я стисна здраво с две ръце, затвори очи и запрати знамето към небето. Отвори очи и стисна ръката на Аяда, готов да отскочи встрани от падащите отломки. Ако въобще паднеше нещо.
Знамето обаче са завъртя около себе си и избухна в стотици горящи парченца, които се посипаха като дъжд около тях.
— О — промълви с изненада Аяда. — А аз си мислех, че ще трябва да пообиколим из гората със запалени факли и да търсим сухи храсталаци…
— Май няма да се наложи — каза Ингрей и я поведе към Биаст, който гледаше пламъците с широко отворени очи. — Време е да тръгваме. Да, определено е време да тръгваме. — Някъде в гората зад тях нещо много, много сухо се подпали с рев и фонтан от искри. — При това бързо.
Конят на Биаст запристъпва нервно въпреки умората си, но принц-маршалът го задържаше наравно с двамата пешаци, които се провираха между разкривените дървета към блатото. Огледа Ингрей и Аяда, сякаш се чудеше кого от двамата да издърпа на коня зад себе си и да препусне в галоп, ако вятърът смени посоката си. За щастие, поне от гледна точка на Ингрей, защото не му беше останала енергия за още един спор тази нощ, лекият ветрец не се усили и огненият кръг се разширяваше бавно. Стигнаха до края на гората с, ако не голяма, то с достатъчна преднина пред неумолимите пламъци.