Аяда се изкиска и очите й светнаха.
— Или още по-лошо — в него. Нищо чудно. По всичко личи, че Брейга е дама с характер. Само гледай да не споменеш за това пред Джокол.
— Не бих си го и помислил. — Левко потърка устни да скрие усмивката си и продължи: — Биаст стовари всичко в Изтокдом на раменете на Хетвар, които според мен са достатъчно здрави да издържат. Препуснахме по крайречния път на север няма и четири часа, след като вие тримата сте напуснали столицата. След това разказахме играта на кралските пощенски и куриерски станции, сменяхме конете при всяка възможност и се редувахме да почиваме във фургона, и така чак до Язовмост.
— Движили сте се все по главния път дотам? — попита Ингрей, като си представи наум изминатото разстояние. — Така сте спестили малко време. Когато завихме на запад, поехме по един черен път, навярно за да избегнем нежелани срещи и очевидци.
— Да. Всъщност ние изобщо не се съмнявахме къде отиваме. Такъв потоп от сънища само! Не разбирах защо, докато не… Е, сега вече разбирам защо. След Язовмост изпреварихме ескорта на принц-маршала — сигурно ще ни настигнат, стига да не са се загубили в Аядината гора.
Аяда кимна замислено.
— Горският е с тях; все ще намерят начин да се измъкнат, може би от друго място. — Тя хвърли поглед към долината. — Димът би трябвало да ги води, ако не друго.
Халлана даде знак на Аяда да иде при нея в другия край на лагера и Аяда стана да види какво иска. Ингрей се размърда и най-после стоплил се и посъбрал сили въпреки главоболието, стана и се приближи до ръба на издатината. Загледа се в ниското, към Светодърво-Кървавополе-Ранената гора. „Моето кралство от миналото“.
Свали одеялото от раменете си, постла го на земята, седна и се загледа в сивеещия залив от мъгла и дим. По-раншното нажежено жълто, прегаряло мрака, сега замираше в мътночервен пръстен с разширяваща се черна среда. Кървавата светлина се отразяваше в надвисналите въглищносиви облаци; някъде отдалеч Ингрей чу глух трясък на гръмотевица да отскача между опожарените хълмове и тежкото ухание на наближаващ дъжд се смеси в ноздрите му с острата миризма на дима. Зачуди се дали утрото след първоначалното клане е изглеждало и миришело по същия начин и дали самият Одар не е стоял на същото място, размишлявайки върху резултата от сблъсъка на крале.
Биаст се приближи бавно, застана до него със скръстени ръце и също впери поглед надолу, уж само за да му прави компания. Само че принц-маршалът беше твърде напрегнат, за да е убедителен в тази роля. Въпреки това Ингрей го покани с жест и Биаст седна до него. Виж, умората на принца не беше престорена.
— Какво ще правиш сега? — попита Биаст.
— Ще се наспя. Преди да потеглим.
— Имах предвид по-общо.
„Знам“. Ингрей въздъхна, после се усмихна.
— След това ще се посветя на онова, за което по правило ламтят повечето царедворци…
Направи кратка пауза, колкото да даде на Биаст време да се напрегне.
— Ще се оженя за богата наследница и ще се оттегля на спокойствие в провинциалните й имения. — И махна с ръка към възвишенията наоколо.
— На спокойствие? В тази пустош?
— Е, тя може и да ми намери някоя и друга задача, с която да се захвана.
— Сигурно — каза Биаст. Беше толкова изненадан, че се изкиска.
— Стига да не я обесят.
Биаст махна успокоително с ръка.
— Няма такава опасност. Не и след случилото се тук. Ако нямаш доверие на мен и на Хетвар… е, мисля, че Осуин и Левко няма да оставят нещата така. При задруга като нашата все ще се намери някаква разумна пътечка към справедливостта. И към… — гласът му се разколеба не от съмнение, а от стеснителност сякаш — и към милостта.
— Добре — въздъхна Ингрей.
— Благодаря ти, че спаси живота на Фара. И то неведнъж, ако тя ми казва истината. Това, че те направих неин вълк-пазач, е едно от най-добрите ми решения. Или пък просто извадих късмет.
Ингрей вдигна рамене.
— Просто изпълних дълга си към вас, а също и дълга към собствената си съвест. Всеки би постъпил по този начин.
— „Всеки“ не би могъл да направи онова, което те видях да правиш тази нощ. — Биаст впери очи в краката си, избягваше погледа на Ингрей. — Ако решиш да поискаш повече… да поискаш трона на баща ми… не знам кой би могъл да ти се противопостави. Вълчи кралю. — „Аз не бих могъл“, сякаш казваха сведените му рамене.
„Ето, че се стигна и до това“.
Ингрей посочи напред.
— Моето кралство беше с размери две на четири мили, сред населението му нямаше и едно живо същество, а цялото ми царуване продължи от здрач до зори. Мъртвите просто ми повериха кралския дух и после аз им го върнах. Както следва да направи всеки крал: баща ви например. — Не и Конскарека обаче. И проблемът му отчасти се коренеше точно в това. — И вие също, принце, когато ви дойде редът.