— Боя се, че това ще е като да гониш вятъра, братовчеде — изказа мнението си Ислин кин Вълчсакала, кастеланът на Брезов лес. — За всичките десет години, откакто съм тук, нито съм видял, нито съм чул някой да говори за призраци в цитаделата. Но ти си добре дошъл да ги търсиш, щом искаш. — Ислин изгледа смутено Ингрей и двамата му спътници, после вдигна ръка към устата си и се прозя. — Когато се уморите да обикаляте на тъмно в студа, топлите пухени постели ще ви чакат. Моята вече ме зове. Моля да ме извините.
— Разбира се — каза Ингрей и кимна любезно. Ислин му отвърна по същия начин и излезе от голямата зала.
Ингрей се огледа. Две големи восъчни свещи в посребрени аплици на стената хвърляха топли отблясъци из залата, а кроткият огън в каменното огнище прогонваше отчасти студа. Зад тесните прозорци дебнеше само среднощният мрак, макар гъргоренето на бързия Брезовручей, който още не беше замръзнал, нищо че бреговете му вече бяха обточени с лед, да долиташе смътно до тях. Стаята си беше почти същата като в онзи паметен ден, когато той и баща му се бяха сдобили със своите вълци, и все пак… не. „По-малка е и по-провинциална, отколкото си я спомням. Как е възможно една стая с каменни стени да стане по-малка?“ Аяда каза притеснено:
— Братовчед ти се държа доста резервирано по време на вечерята. Дали не е заради душевните ни животни?
Устните на Ингрей се извиха в кратка и непочувствана усмивка.
— Може би, малко. Но според мен се притеснява най-вече да не използвам новото си влияние в двора, за да му отнема наследството.
— А ти би ли искал? — любопитно попита Аяда. Ингрей свъси вежди.
— Не. Твърде много лоши спомени витаят тук. По-силни са от хубавите и ги задушават. Предпочитам да оставя зад себе си и хубавите, и лошите. Освен един.
Аяда се обърна към Левко.
— Е, светецо? Какво разкрива свещеното ти зрение? Прав ли е Ислин? Че тук няма призраци?
Левко, който беше превключил на обичайния си режим още откакто бяха пристигнали следобеда, като имитираше хрисимото поведение на един обикновен и почти невидим свещен, поклати глава и се усмихна.
— В един толкова стар и голям замък би било чудо да няма поне няколко. А твоите шамански сетива какво ти казват, Ингрей?
Ингрей вдигна глава, затвори очи и подуши въздуха.
— От време на време като че ли подушвам някаква слаба и странна тъма във въздуха. Но по това време на годината едва ли е изненадващо. — И отново отвори очи. — Аяда?
— Боя се, че съм твърде необучена, за да твърдя каквото и да било със сигурност. Просветени?
Левко сви рамене.
— Ако богът ме докосне тази нощ, всички духове наблизо ще бъдат привлечени от аурата. Не от някакво мое заклинание, разберете — просто така се случва. Ще се моля да ми бъде споделено второто зрение. Боговете са ви в дълг, Ингрей, Аяда; стига да можехте да приемете от тях, мисля, че Те биха ви дали с готовност. Успокойте умовете си, пък ще видим. — Левко направи петорния свещен знак, затвори очи и сплете пръсти. Сякаш се вглеждаше в себе си; устните му се раздвижиха леко, мълвяха молитва.
Ингрей се постара да потисне всяко желание, всеки страх и всяка съзнателна воля в собствения си ум; после се зачуди дали и силната умора не би свършила същата работа.
След малко Левко отвори очи, пристъпи напред и безмълвно целуна по челото първо Аяда, а после и Ингрей. Устните му бяха хладни, но Ингрей усети странна, приятна топлина да си ливва през тялото му. Примигна.
— О! — промълви Аяда и огледа заинтригувано залата. — Просветени, онова ли е? — И посочи. Ингрей видя съвсем бледо петно да се носи във въздуха покрай тях и да завива към Левко, ефирно като нечий дъх в студена нощ.
— Да — каза Левко, проследил погледа й. — Помнете, че няма от какво да ви е страх, макар поводи за жалост да има предостатъчно. Тази душа е отдавна откъсната, бледнее и е безсилна.
Намекът, че Аяда, която бе споделила с него ужаса и триумфа на Кървавополе, може да се страхува от един призрак, се стори на Ингрей абсурден. Собствените му страхове бяха от различно естество.
— Просветени, възможно ли е това да е баща ми?
— Усещаш ли вълка му, както усещаше душевните животни в другите?