— Струва ми се, че си прав. Времето за въпроси и отговори, изглежда, е отминало. Можеш само да го очистиш и да го освободиш. Изглежда, че това е призванието на шаманите.
— И когато е очистен и освободен, ще го приеме ли Бащата на зимата? Или вече е необратимо откъснат? Няма ли някакви ритуали, с които да му помогнеш?
— Той е получил погребалните си ритуали отдавна, Ингрей. Можеш да направиш само онова, което умееш, и то е да го очистиш; аз пък мога да се моля. Но ако е минало твърде много време, няма да е останало достатъчно от него да приеме бога и тогава дори богът ще е безсилен. Възможно е да успееш единствено да го освободиш от плена му.
— И да се стопи в нищото.
— Да.
— Като Конскарека. — Сега омразата на Конскарека към невъзвратимото време му се струваше по-разбираема.
— Нещо подобно.
— Каква полза от мен, щом мога да пратя душите на четири хиляди непознати при боговете им, но не и четири хиляди и първата, която е най-важна за мен?
— Не знам.
— И в това се заключава цялата мъдрост на Храма?
— Поне всичките ми познания и малкото от истината, което ми е известно.
Значи и мъдростта на Храма е като бащината сигурност — илюзия? И винаги е била само това? „А би ли предпочел Левко да те излъже заради собственото ти спокойствие?“ Ингрей не би могъл да пробие воала на времето и жизнения опит, за да се върне към детската си представа за света, а не беше сигурен, че би го направил, дори да можеше. Аяда пристъпи напред и сложи ръка на рамото му — дари го с утехата на присъствието си, ако не и с утехата на търсения отговор. Той си позволи за миг да попие топлината на тялото й, после свали внимателно ръката й и пристъпи напред.
От една кесия на колана си извади нов нож за хартия, който беше купил в Изтокдом с мисълта за този момент. Тънкото острие отрази за миг лика на луната. Аяда стисна зъби заедно с него, когато той прехвърли ножа в лявата си ръка и притисна острието му към десния си показалец. Стисна ръката си в юмрук и я вдигна към горния край на мъгливата форма.
Капките паднаха през силуета върху отъпкания сняг — черни кръгчета на бял фон.
Ингрей затаи дъх и стисна ножа по-силно. Левко едва успя да задържи ръката му, преди да е забил острието по-дълбоко.
— Не, Ингрей — прошепна свещеният. — Ако една капка не стига, няма да стигне и ведро от кръвта ти.
Ингрей издиша бавно, щом Левко го пусна, и прибра ножа. Колкото и да бе останало в кръвта му от свещения кралски дух, изглежда, нямаше власт над това. „Но трябваше да опитам“.
Той задържа за последно поглед върху привидението, чудеше се какво да каже. „Сбогом“ звучеше като подигравка, защото боговете бяха недостъпни за тази душа; „почивай в мир“ не звучеше много по-добре. Той облиза устни и каза в студения ясен въздух:
— Каквито и да са били намеренията ти, онова, което ти започна тук, вече е приключено и приключено добре. Саможертвата ти не е била напразна. — Помисли си да добави едно „прощавам ти“, после реши да не го прави. Нелепо, глупаво и не на място. След миг каза само: — Обичам те, татко. — И след още миг: — Ела.
Тъмният вълчи дим се отскубна от бледата мъгла, разсипа се през пръстите му и изчезна.
Малко по-бавно студената мъгла на свой ред се разсипа с една последна бледа синя искрица.
— Богът не го взе — прошепна Ингрей.
— Щеше, ако можеше — измърмори Левко. — Бащата на зимата също плаче за загубата.
Ингрей не плачеше, все още, макар лек трепет да пълзеше вече през тялото му. Усещаше как второто зрение се отлива от очите му — дарът се връщаше при отдалия го бог. Аяда се приближи отново до него и стегна ивица чисто ленено платно около пръста му. Прегърнаха се.
— Е… — Левко направи свещения знак към тях. — Свърши се. — В гласа му звучеше топлина. — Хайде да се приберем на топло, милорд, милейди, какво ще кажете?
— След малко — въздъхна Ингрей. — Залезът на луната над Брезовручей си струва да потрепериш на студа.
— Щом казваш. — Левко се усмихна, кимна и тръгна към стълбите, стъпваше внимателно по хлъзгавия сняг.
Ингрей застана зад Аяда и опря брадичка на рамото й. Двамата се загледаха към долината.
— Знам, че не на това се надяваше за лорд Ингалеф — каза след малко Аяда. — Съжалявам.
— Да, не на това се надявах. Но пак беше по-добре от нищо и много по-добре, отколкото изобщо да не разбера. Поне всичко свърши, тук. Мога да продължа и да не поглеждам повече назад.
— Това е домът от детството ти.
— Беше. Но аз вече не съм дете. — Той я прегърна с някаква ожесточеност и тя се засмя. — Домът ми си има ново име и то е Аяда. Там ще живея оттук насетне.
Аяда се засмя отново и дъхът й за закълби лунен пред устните й.