— Освен това — каза той — се надявам в Язовмост да е по-топло през зимата, отколкото в Брезовлес, прав ли съм?
— В долините — да. Иначе по високите хълмове има достатъчно сняг, ако се затъжиш.
— Чудесно.
След малко Ингрей добави:
— Не ми се стори да изпитва болка или силно терзание. Така. Вече видях какво ме чака. И повече няма да ме е страх.
Аяда каза замислено:
— Мен и Фара също, ако не ни надживееш, за да очистиш душите ни.
— Не знам кой вариант ме плаши повече. — Той я обърна към себе си и се взря тревожно в очите й, големи и тъмни, с бледо кехлибарено по края на ирисите. — Трябва да се моля аз да си ида последен, неоплакан. Не знам как ще го понеса.
— Ингрей. — Тя хвана лицето му с изстиналите си ръце. — Само преди година би ли могъл дори да си представиш, още по-малко да предскажеш, че сега ще стоиш тук такъв, какъвто си?
— Не.
— Аз също — за себе си. Така че навярно не бива да сме толкова сигурни и в бъдещата си участ. Онова, което не знаем за нея, е многократно повече от онова, което знаем, и тя със сигурност не ще спре да ни изненадва.
Мислите му се върнаха назад към нощта във Волска ливада, където го беше сполетял онзи пристъп на черно отчаяние и едва не си беше прерязал сам гърлото. И досега не можеше да прецени със сигурност дали е било дело на Конскарека, или резултат от собствения му песимизъм. „И щях да пропусна всичко това“.
— Познавам четири хиляди души, които биха се съгласили с теб, знаменоске.
— Ами остави тогава на техния глас да ти покаже посоката.
— А. — Мрачното среднощно настроение губеше силата си над душата му, прогонено от увитата й във вълна топлинка. Тя добави:
— Мисля също, че е преждевременно да се обявяваш за последния шаман. Ти самият можеш да създадеш нови велики животни и духовни магове.
— Не бих осъдил никого на това състояние, освен ако не съм сигурен, че могат да намерят обратния път.
— Така е. А мислиш ли, че Храмът трябва вечно да се противопоставя на старата горска магия? Стига тя да се възроди в някаква свежа версия, пригодена към нашите времена?
— Това трябва сериозно да се обмисли. Петимата богове са свидетели, че видяхме какви беди могат да донесат старите нрави.
— Да, но Храмът контролира своите магьосници, при това не винаги добре. Спомни си за бедния Кумрил например. Но ги контролира достатъчно добре все пак. А и двамата вече познаваме свещени, които са способни на дълбок размисъл.
— Хм. — Очите му се присвиха в проблясък на надежда.
— Много сте самонадеян, господарю на вълците. — Ръцете й разклатиха леко главата му, сякаш в порицание.
— Така ли? И сега какво, коте сладко?
— Как можеш да твърдиш, че стотиците още неродени няма да те оплакват от дъното на душите си? Не е във властта ти да диктуваш на сърцата им.
— Това да не е пророчество, милейди? — попита той с усмивка, но още не го беше изрекъл докрай, когато тръпка мина през стомаха му, сякаш беше чул несвестен глас.
Тя сви рамене.
— Да си кажем, че ще приемем съдбата си, пък да видим какво ще стане.
Устните й бяха топли, като изгряващи слънчеви лъчи, подгонили ледена луна. Тя потри лице в неговото и въздъхна доволно. Но после добави:
— Носът ти е студен, вълчо. Не си толкова космат, че да приема студения ти нос като признак за добро здраве. Ако искаме някога да станем предци, а не само потомци, може би трябва да се върнем в онова пухено легло, което ни обеща братовчед ти.
Той се засмя и я пусна.
— Ами да, напред към леглото, в името на нашето потомство!
— И ще мога да си стопля замръзналите крака на гърба ти — добави практично тя.
Ингрей изсумтя с фалшиво възмущение и бе награден със звънливия й смях — той утеши сърцето му като обещание за утро в тази най-дълга нощ на годината.
Ръка за ръка двамата слязоха по заснежените стълби.