Не биваше да оплеска нещата, не биваше да причини ненужно страдание с допълнителни удари. Опипа с ръце шията, плъзна пръсти по твърдите мускули и меките издутини на артерията и вената. Стаята се беше размазала като сива мъгла. Вълчето се гушна в него. Ингрей вдигна ръка, замахна и заби ножа с всичка сила. Усети поддаващата плът, горещата кръв плисна по ръцете му и попи в козината. Усети как вълчето се отпуска в ръцете му.
Тъмният поток нахлу в ума му като порой кръв. Вълчи животи, живот след живот, колиби и огньове, замъци и битки, обори и конюшни, желязо и огън, лов; лов след лов, плячка след плячка, но винаги в компанията на хора, никога с вълча глутница; и още по-назад, по-назад дори от спомена за огън, в безкрайни гори, потънали в сняг под лунната светлина. Беше твърде много, твърде много, прекалено много години… очите му се подбелиха.
Разтревожени викове — гласът на баща му:
— Нещо не е наред! Проклет да си, Кумрил, хвани го!
— Целият се тресе… прехапал си е езика, милорд…
Приплъзване на време и място и ето че вълкът му беше привързан — не, той беше привързан — червено-копринени корди шептяха и мърмореха наоколо му, гърчеха се, вкореняваха се в него като лози. Неговият вълк им се зъбеше, белите зъбки се затваряха и късаха, но кордите израстваха наново с ужасяваща бързина. Увиха главата му и стягаха, стягаха болезнено.
После непознати гласове нахлуха в делириума му, дразнеха го. Вълкът му избяга. Споменът за гадния сън се пръсна и изтече като вода.
— Не може да е заспал — очите му са полуотворени, виж ги как святкат само!
— Не, не го будете! Знам какво трябва да се прави с такива като него. Трябва някой да ги сложи да си легнат или, и аз не знам, пощуряват или нещо такова.
— Аз изобщо не смятам да го доближавам — виж му меча в ръката!
— Добре де, тогава какво?
— Донеси още свещи, жено. О, слава на петимата богове, ето го неговия човек.
Колебание, после:
— Лорд Ингрей? Лорд Ингрей?
Светлината на свещите се удвои, после още веднъж. Ингрей примигна, изстена, разбудил се изведнъж. Главата го болеше нетърпимо. Не беше в леглото, прав беше. Потресът го събуди окончателно.
Беше в храмовата лечебница, а не в малката стаичка. Нощницата на свещения беше натъпкана наполовина в панталоните му, но краката му бяха боси, стъпили здраво на пода. В дясната си ръка стискаше меча си.
Наобиколили го бяха стюардът, една от слугините, натоварени да надзирават Аяда, и гвардеецът, когото Жеска беше оставил на пост за през нощта. Е, не го бяха точно заобиколили — първите двама бяха залепили гърбове о стената и го гледаха с ококорени ужасени очи, а третият пристъпяше от крак на крак при задната врата.
— Аз… — започна Ингрей, но се наложи да спре, да преглътне и да оближе сухите си устни. — буден съм. — „Какво правя тук? Как съм стигнал дотук?“
Явно бе ходил насън. Беше чувал за такива неща. Досега не му се беше случвало. И явно не просто се бе щурал в мрака. Беше отчасти облечен, взел беше оръжието си, незнайно как беше намерил пътя, тихо и незабелязано, надолу по стълбите, през една врата — която със сигурност е била заключена, така че той явно бе завъртял ключа в ключалката — през настлания с калдъръм площад и в тази сграда.
„Където спи лейди Аяда. Петима богове, дано не се събуди!“ Вратата към спалнята беше затворена… сега. С внезапен ужас той погледна меча, но острието му си беше сухо и лъскаво. Не се стичаше кръв. „Засега“.
Гвардеецът — поглеждаше тревожно към меча — се приближи и го хвана над левия лакът.
— Добре ли сте, милорд?
— Днес си ударих главата. — измърмори Ингрей. — От церовете на посветената сънувах странни неща. Замаян съм. Съжалявам…
— Аз, такова… да ви заведа ли да си легнете, милорд?
— Да. — каза признателно Ингрей. — Да… — Рядко използваната фраза се измъкна сякаш по своя воля през устните му: — Моля те. — Започнал беше да трепери. Не само от студа.
Остави се на гвардееца да го изведе през вратата и да го преведе около сградата, после през тихия тъмен площад. В къщата на свещения. Един слуга, проспал излизането на Ингрей, се събуди от появата им и излезе в коридора, сънен и разтревожен. Ингрей отново се оправда несръчно с отварите на посветената и изглежда, оправданието му прозвуча правдоподобно, ако се съдеше по сънената физиономия на слугата. Ингрей се остави на гвардееца да го заведе чак до леглото му и дори да го завие, като да беше добрата му стара майчица. Мъжът излезе на пръсти — оръжията му подрънкваха леко, а дъските проскърцваха въпреки стремежа му да пази тишина — и тихо затвори вратата.