— Четири дни след това. Родилна треска.
Слугинята-надзирателка, която слушаше замаяно, направи свещения знак в пристъп на съчувствие, видя, че Ингрей я гледа, и се сви до стената.
— Хм. Чудя се дали… не, няма значение. — каза Халлана. — Твърде е късно. А твоето…
— Малкото ми братче? То оцеля. Пастрокът ми трепери над него. И точно заради него се прежени толкова бързо.
Сега за пръв път Ингрей чуваше от лейди Аяда, че има брат. „Не че съм се сетил да попитам“.
— И ти изведнъж си останала да живееш със… с хора, които доскоро са ти били непознати. — рече замислено Просветена Халлана. — И обратното. Добре ли се отнасяха към теб новите ти родители?
Аяда сви рамене.
— Не мога да се оплача. Мащехата ми се държи с брат ми много добре.
— И е, хм, с колко години е по-голяма от тебе?
Суховата усмивка пробяга по лицето на Аяда.
— С три.
Халлана изсумтя.
— И когато се е открила възможност да заминеш, те е пуснала охотно, предполагам?
— Е, тя наистина вярваше, че е за мое добро. Мястото при принцеса Фара всъщност ми го уреди жената на вуйчо ми. Тя смяташе, че семейството на пастрока ми е ужасно обикновено и че трябва да ме измъкне оттам, преди да съм се превърнала в селянка.
Този път сумтенето на Халлана си беше чиста отрова. Учената свещена, чак сега си даде сметка Ингрей, не се беше представила като „кин“ еди-коя си.
— Слушай, Халлана — подхвана Аяда, — може и да си лечителка, но не знам как можеш спокойно да носиш бебе и демон едновременно. Мислех, че демоните са страшно опасни за жени в такова състояние.
— Опасни са, спор няма. — Просветена Халлана изкриви лице в гримаса. — Хаосът се излъчва от тях и това е естествено. Той всъщност е източникът на силата им в света на материята. Създаването на дете, процес, при който материята изгражда една нова душа, е най-висшата и сложна форма на ред, която познаваме, с изключение на самите богове. Като се има предвид колко неща могат да се объркат и без демон, необходимостта да ги държиш отделени е жизненоважна. И трудна. Именно тази трудност кара някои свещени да настояват жените-магьосници да не стават майки или да търсят тази сила чак след като остареят достатъчно. Е, някои от тях просто са самодоволни глупци, но това е друга тема. Всичко това го знам, разбира се, но реших, че няма причина да се лишавам от дете заради теориите на други хора. Рисковете, на които съм изложена, не са по-големи — или различни — от тези за всяка друга жена, щом уменията ми не им отстъпват. Е, като се изключи опасността демонът да премине в детето по време на самото раждане, когато вниманието ми ще е заето и с други неща. А и обикновените новородени са си малки демончета! Излиза, че тайната на безопасността е, хм… как да се изразя. Да изпускаш от излишния хаос. Постоянно излъчвам малки количества хаос и така демонът ми е пасивен, а бебето е в безопасност. — Топла майчина усмивка грейна в очите й. — Уви, това създава доста неприятности на хората около мен през последните месеци. Имам една усамотена хижичка, отшелническо убежище в края на парка на семинарията, и се преселих там.
— О. Не ти ли е самотно?
— Не. Милият ми съпруг води двете по-големи деца всеки ден да ги видя. А понякога вечер идва и без тях. Най-после имам време да наваксам с книгите и изследванията си — всъщност отшелничеството ми е направо чудесно. Даже си мисля, че скоро ще се изкуша да го повторя, но цял куп бебета май ще са грешка, а и ми се струва, че мъжът ми ще тегли чертата доста преди това.
Слугинята Херги, която си беше седяла тихо и незабележимо в краката на господарката си, се изкиска по забележително лишен от раболепие начин.
— Между другото, с нищо не е по-различно от вглъбената самодисциплина, която трябва да поддържа всеки храмов магьосник. Просто да използваш хаоса, без и за миг да се опитваш да промениш природата му, но да го използваш за добро… спокойно, внимателно и никога да не се изкушаваш от преките пътища. Така опазих и истинското си призвание — когато един изключителен в дълбочината на познанията си логик ми изтъкна, че хирургията разрушава, за да изцели. И аз разбрах как правилно да използвам дадените ми сили в посоката, която влече сърцето ми. Много съм щастлива, че се омъжих за него.
Аяда се засмя.
— Толкова се радвам за теб! Заслужаваш да ти се случат всички хубави неща.
— Е, какво заслужаваме, това го знае само Бащата с равновесието на неговата справедливост. — Лицето на магьосницата отново стана сериозно. — Е, кажи ми, мила моя, какво точно се случи в онзи студен замък?
5.
Смехът на Аяда изведнъж секна. Ингрей бавно се изправи и прати придружителката й за вечерята, която така и не бе успял да поръча, а сега и без това трябваше да сервират за повече хора. По този начин се отърва и от любопитството й. Тя, изглежда, се разочарова, но не посмя да възрази.