Ингрей се върна тихо на мястото си до прозореца, за да не разсее лейди Аяда, която и без това срещаше затруднения с изповедта си. Изповед пред приятелката, която съвсем очевидно, поне в очите на Ингрей, беше доведена тук от причини по-сложни от приятелството.
Отваряше си ушите за несъответствия, но разказът на лейди Аяда пред Просветена Халлана не се различаваше съществено от онова, което — накрая — беше разказала на него, макар този път събитията да бяха предадени в хронологичния си ред и без нищо да бъде изпуснато. Само че пред Халлана Аяда разкри в много по-голяма степен страховете, които я задушаваха. На лицето на Халлана се бе изписало такова напрежение, че ликът й сякаш се вкамени, докато Аяда разказваше за леопардовите си сънища. Разказът й стигна до голямото изпитание при брода предния ден и Аяда се поколеба, после погледна към Ингрей.
— Мисля, че следващата част трябва да я разкаже лорд Ингрей.
Ингрей се размърда стреснато и усети как страните му пламват. На миг му се стори, че червената мъгла се връща и ръката му несъзнателно стисна ръба на широкия перваз, върху който седеше. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че пак си е позволил да се разсее, воден от някаква смътна увереност, че магьосницата е в състояние да защити както себе си, така и Аяда. Само че магьосниците не бяха защитени от стоманата, не и отблизо. Беше допуснал да остане сам с жените, при това въоръжен. А сега най-страшните му тайни бяха заплашени…
— Опитах се да я удавя. — призна той. — Преди това на три пъти се бях опитал да я убия, поне за три пъти знам. Кълна се, че не го искам. Тя смята, че е някакво заклинание или проклятие.
Магьосницата издаде устни и издиша дълго и замислено. После се облегна и затвори очи, лицето й стана съвсем неподвижно. Когато отново ги отвори, по изражението й не можеше да се прочете нищо.
— Наскоро не ви е правено заклинание от магьосник. Не долавям поддържаща връзка — никакви духовни нишки не излизат от вас, нито водят към вас. В душата ви няма стихийно създание на петия бог. Но има нещо друго. Нещо много тъмно.
Той отклони поглед.
— Знам. Това е моят вълк.
— Ако това е вълча душа, то аз съм кралицата на Дартака.
— Вълкът ми винаги си е бил странен. Но е вързан!
— Хм. Може ли да ви докосна?
— Не знам дали… ще е безопасно за вас.
Веждите й се вдигнаха високо. Тя го огледа от главата до петите и той изведнъж си даде сметка как изглежда — мръсотията от пътя по дрехите и лицето му, наболата като на разбойник четина.
— Май няма да споря по този въпрос. Аяда, ти какво виждаш в него?
— За виждане — нищо не виждам. — отвърна умърлушено Аяда. — По-скоро сякаш леопардът го надушва, а аз усещам част от това, като да подслушаш нечий разговор, по-добре не мога да го обясня. Във всеки случай имам достъп до тези необикновени усещания. Има го онова тъмно вълчо нещо, което ти виждаш… поне мирише тъмно, като стари мухлясващи листа, изстинала пепел от лагерен огън и горски сенки… и едно трето нещо. Което шепти около Ингрей като мълва. Има изключително странна миризма. Парлива.
Халлана закима бавно.
— Виждам душата му с духовното си зрение. Виждам и тъмното нещо. Но нито виждам, нито чувам третото. Във всеки случай не е от Копелето, не произхожда от света на духовното, който обитават боговете. И все пак… душата му е в странно движение. Но макар да не виждаш едно прозрачно стъкло, можеш да го усетиш с пръстите си. Трябва да рискувам и да докосна по-дълбоко.
— Недейте! — уплашено каза Ингрей.
— Милейди, налага ли се? — измърмори слугинята, лицето й бе разкривено от тревога. — Точно сега?
На вратата се почука — жената от Тръстиков мочур се връщаше, придружена от няколко прислужници с подноси и мъжа, когото Халлана бе нарекла Бернан — той влачеше голям пътен сандък. Беше жилест мъж на средна възраст и с остри очи. Зеленото му кожено палто беше опръскано със стари следи от изгорено, като престилката на ковач. Той вдиша с наслада, докато слугите минаваха покрай него с подносите. Ясно доловимият аромат на телешко с лук, процеждащ се изпод капаците на съдовете, напомни на Ингрей, че е и много гладен, и много уморен.
Халлана грейна.
— Така е по-добре — първо да хапнем, после да мислим.
Слугите от хана сервираха масата в малкия салон, след това магьосницата ги отпрати с думите, че предпочита да я обслужат собствените й хора, и прошепна на Ингрей: