— Обърнали сте се — каза Ингрей — и дръжката на чука се е озовала в ръката ви.
Лешниковите й очи се разшириха.
— Откъде знаете?
— Бях в стаята.
— О. — Тя навлажни устни. — Ударих го. Той се хвърли отгоре ми или… или пък залитна. Ударих го още веднъж. Тогава спря. Падна и повече не стана. Още не беше мъртъв — тялото му се разтресе, докато ровех из робата му за ключа, и аз едва не припаднах. Паднах на пода на ръце и колене и в стаята притъмня. Аз… то… Накрая отключих вратата и повиках хората му.
— Те какво? Ядосани ли бяха?
— По-скоро уплашени, струва ми се. Започнаха да се карат, обвиняваха се един друг, обвиняваха мен и който друг се сетят. Дори Болесо. Сякаш минаха векове, докато решат да ме затворят и да пратят куриер.
— А вие какво правехте през това време?
— Седях на пода. Беше ми много зле. Задаваха ми разни глупави въпроси. Аз ли съм го била убила. Какво си мислеха, че сам се е цапардосал с чука? Направо се зарадвах на килията, когато най-после ме затвориха в нея. Улкра май дори не забеляза, че мога да залостя вратата отвътре.
Ингрей се зачуди. И рече с най-неутралния глас, който можеше да докара правдоподобно:
— Принц Болесо успя ли да ви изнасили?
Лицето й се стегна; очите й хвърлиха мълнии.
— Не.
Истина звънтеше в гласа й, а и някакъв треперлив триумф. В крайна опасност, изоставена от всички, които би трябвало да я защитят, тя беше открила, че не е длъжна сама да изостави себе си. Важен урок. „Опасен урок“.
Със също толкова равен тон Ингрей попита:
— Принц Болесо довърши ли ритуала си?
Този път тя се поколеба.
— Не знам. Не съм сигурна… какво се надяваше да постигне. — Сведе поглед към скута си и стисна ръце. — Какво ще стане сега? Конник Улкра каза, че сте дошли за мен. Къде ще ме водите?
— В Изтокдом.
— Добре — каза тя с неочакван плам. — Храмът там със сигурност ще ми помогне.
— Не се боите от съдебния процес?
— Съдебен процес ли? Та аз се защитавах! Не попаднах по своя воля в това ужасно положение!
— Възможно е — каза той с все така равен тон — на някои влиятелни хора тези ви показания да не се харесат. Помислете. Първо, не можете да докажете опит за изнасилване. Половин дузина мъже биха могли да свидетелстват, че сте отишли при Болесо по своя воля.
— В сравнение с това да избягам в гората и да ме изядат дивите зверове — да, по своя воля. В сравнение с това да навлека жестока смърт на всеки, който се опита да ми помогне — да, по своя воля. — Тя го погледна изненадано. — Не ми ли вярвате?
— Вярвам ви. — „И още как“. — Но не аз съм съдията.
Тя се намръщи, белите й зъби се мярнаха, прехапали пребледнелите й изведнъж устни. После отново изправи гръб.
— Хубаво. Дори да няма свидетели на опита за изнасилване, на еретичния ритуал има. Всички тук видяха леопарда. Видяха и символите по тялото на принца. И това не са твърдения, а веществени доказателства, които всеки може да докосне с ръка.
„Вече не“. Ако не и невинна, тя определено беше наивна, в това Ингрей не се съмняваше. „Лейди Аяда, и представа си нямате срещу какво се изправяте“.
По подовите дъски се чуха стъпки. Ингрей вдигна поглед и видя Улкра — приближаваше се, като сякаш надвисваше и се свиваше едновременно.
— Какво ще желаете, милорд? — притеснено попита той.
„Да не съм тук и да не правя това“.
Повече от два дни беше прекарал на седлото. Внезапно реши, че е прекалено уморен, за да измине и една миля още на конски гръб днес. Болесо нямаше бърза работа, че да галопира за погребението и свещеното си отсъждане. Нито пък Ингрей гореше от желание да достави по най-бързия начин това прокълнато и наивно момиче за другия, земен вид отсъждане. Тя не се боеше от което трябва. Петимата богове да са му на помощ, тя, изглежда, не се боеше от нищо.
— Ще ми дадете ли думата си — обърна се той към нея, — че няма да избягате, ако наредя да охлабят охраната ви?
— Разбира се — каза тя. Сякаш беше изненадана, че въобще е сметнал за нужно да я попита.
Ингрей даде знак на иконома.
— Настанете я в нормална стая. Намерете някоя свястна прислужничка, ако въобще има такава тук, да се погрижи за нея и да й помогне да си събере багажа. Тръгваме за Изтокдом с тялото на Болесо утре сутринта, рано.
— Да, милорд — каза Улкра и сведе глава с облекчение.
Ингрей добави, сякаш чак сега се е сетил:
— Да е избягал някой от замъка след смъртта на Болесо?
— Не, милорд. Защо питате?
Ингрей махна неясно, в знак че и да има основание за въпроса си, не смята за нужно да го споделя. Улкра не настоя.
Ингрей се изправи. Имаше чувството, че костите му скърцат по-силно и възмутено и от влажните му гамаши. Лейди Аяда го удостои с благодарен реверанс и се обърна да последва иконома. Погледна през рамо към него в началото на стълбите, поглед, натежал от доверие.