— Между другото, Бен — каза Саймън леко изчервен, — къде си отседнал? — Когато Бен му разкри името на хотела си, той поклати яростно глава. — О, не! Само не при госпожа Болд! Тя е една смахната дърта вещица, да ме прости Бог. Освен това лъже в сметките.
— Остани при нас, Бен — предложи Микаела.
— Много любезно от ваша страна, но…
— Настояваме! — добави Саймън. — Ще е страхотно да си побъбрим за доброто старо време. Ще се запознаеш и с Джуд.
— Джуд?
— Нашият син — обясни Микаела. — Само че… — Тя погледна Саймън и завъртя очи. — Скъпи, доколкото си спомням, Джуд имаше планове за уикенда.
Саймън се намръщи.
— Няма значение. Е, какво ще кажеш, Бен? Ще ни е много приятно да ни погостуваш. Остани ден-два или пък до края на коледните празници. Ако още си падаш по хубаво вино и уиски, те чакат приятни изненади.
Бен обмисляше предложението. Не че бе правил особени планове за следващите дни. Най-скорошните му ангажименти в „Льо Вал“ бяха чак през януари, а докато Джеф и хората му се върнеха от отпуск, там нямаше да има никого, освен пазачите и кучетата. На Бен му се искаше да прекара няколко дни със сестра си Рут в Швейцария, но сега тя беше директор на компания и участваше в конференции и срещи по целия свят. В момента беше на някаква мисия за озеленяване на Далечния изток.
— Е, добре — заяви накрая той. — Убедихте ме. Ще си взема нещата от госпожа Болд и ще дойда утре по някое време.
— Глупости, човече — възрази Саймън. — Идваш още тази вечер. Ние не си лягаме рано, така че ще имаме достатъчно време да си поприказваме след представлението.
— Като стана дума… — намеси се Микаела и погледна многозначително часовника си. Гонгът бе обявил началото на второ действие.
Минаваше полунощ, когато Бен стигна до селцето Литъл Дентън. Следвайки указанията на Саймън, той сви наляво при селската кръчма, продължи по виещата се алея покрай брега на Темза и накрая откри къщата на енорийския свещеник, сгушена между няколко дървета зад висока каменна ограда. В мрака прозвуча глас на сова, когато той слезе от ленд ровъра и пое по застланата с чакъл пътека към входа. Луната беше изгряла и осветяваше обраслата с бръшлян фасада на старата къща. Вътре излая куче и Бен чу как Саймън се провиква: „Кротко, Рошльо!“.
Вратата на къщата се отвори и на прага се появи преподобният отец Аръндел, небрежно облечен с джинси и размъкната жилетка. Той стисна топло ръката на Бен.
— Много се радвам, че дойде. Наистина. — Погледна през рамото на Бен към ленд ровъра и повдигна вежди. — Господи, тази кола е истински ветеран. Серия две, нали? Сигурно е поне от седемдесет и трета.
— Шейсет и девета — поправи го Бен. — Започва да ми създава проблеми. Един от клапаните има нужда от регулиране.
— Боже, тоя звяр е на моите години! По-древен е дори от стария лотус…
— Още ли го караш?
Бен си спомни с носталгия как двамата бяха обикаляли кръчмите с червения лотус елан на Саймън, модел ’72, в търсене на най-добрата тъмна бира, известна на човечеството. По онова време, дори в Оксфорд, малко студенти притежаваха коли, а бляскавото спортно купе беше нещо невиждано, обект на всеобща завист и сериозен коз на Саймън пред момичетата.
— Никога не бих го продал — отвърна той. — Боя се, че сме свързани, „докато смъртта ни раздели“.
На вратата се появи Микаела, хванала за каишката проскубано черно-бяло куче от смесена порода, което се дърпаше нетърпеливо, за да поздрави госта. Бен си помисли, че животинчето напълно е заслужило името си.
— Момчета, има ли шанс да ви откъсна от ергенските спомени? — попита закачливо Микаела. — Ще изстине къщата!
— Тя кара мазда — прошепна съзаклятнически Саймън и намигна на Бен.
— Това ли е всичкият ти багаж, Бен? — попита Микаела. — Явно не носиш много неща.
Домът на енорийския свещеник беше топъл и уютен, с леко захабения вид на къщите от минали епохи, които не са претърпели особена модернизация. В камината гореше буен огън, в ъгъла до украсената коледна елха имаше малък роял, отрупан със снимки в рамки. Бен се спря и се загледа в една от тях. На нея се виждаше рошав ексцентричен младеж на двайсетина години, който позираше на тропически плаж пред редица палми. Облечен в неопренов костюм, стиснал сърф под мишница, той гледаше ухилено в обектива.
— Това сигурно е Джуд — каза Бен.