— Да, нашето момче — отвърна Саймън. — Красавец, прилича на майка си.
— Май си пада по водни спортове?
— И още как! Следва морска биология в Университета в Портсмут. Не можеш да го изкараш от морето. Всъщност съвсем наскоро прекара две седмици в гмуркане сред бели акули в Нова Зеландия. Напълно е побъркан, науми ли си нещо, няма спиране. — Саймън въздъхна. — Поне още не е загубил ръка или крак, доколкото знам. Това е важното. Да ти налея ли едно, Бен? Малцово, без лед?
— Не си забравил — каза Бен.
Докато Саймън вадеше чашите и бутилката от шкафа в другия край на стаята, Микаела донесе от кухнята поднос с малки пайове с месо. Постави го на масата и се усмихна на Бен, като погледна с крайчеца на окото към съпруга си.
— Така се радвам, че дойде — прошепна тя. — Присъствието ти ще го ободри. През последните дни беше доста угрижен.
Междувременно Саймън наливаше уиски в чашите и пускаше диск с грегориански песнопения, така че не чу думите й. Микаела понижи още повече глас и добави:
— Наскоро научихме ужасна новина за негов колега… по-скоро близък познат, от Южна Франция.
Бен се намръщи съчувствено.
— Болест?
— Самоубийство — прошепна едва доловимо тя и плъзна показалец през гърлото си, за да засили ефекта.
Чак сега Бен разбра защо Саймън изглежда толкова измъчен и състарен. Преди да успее да реагира, енорийският свещеник се върна от шкафа с напитките, стиснал две щедро напълнени чаши. Пъхна едната в ръката на Бен и се чукна с него.
— За старите приятели — заяви Саймън Аръндел. — Добре дошъл в нашия дом, Бен.
5
Снегът се носеше на спирали от нощното небе и затрупваше частния път, водещ към имението „Уитуърт“ — огромната резиденция на Уесли Холанд, която се намираше на три километра от бреговете на езерото Онтарио. Всеки, който следеше подвизите на шейсет и седем годишния милиардер и филантроп в светските хроники, би се учудил да го види сам зад волана на седемгодишен крайслер, но въпреки баснословното си богатство Уесли Холанд беше човек със скромни потребности. Дори в младостта си, току-що наследил огромно състояние от своя баща, той не се бе поддал на обичайните изкушения на парите. В днешно време предпочиташе да се дистанцира от модерния свят, който пораждаше у него все по-голямо негодувание.
Ала всеки човек си има своята слабост, а тази на Уесли Холанд, продължила над пет десетилетия въпреки отвращението му от всякакъв вид жестокост, беше завладяващата страст към древни оръжия, бойни щитове и доспехи. Ако не притежаваше необятната колекция, която можеше да си позволи благодарение на натрупаните богатства, изобщо нямаше да му е необходим толкова голям дом. Понякога си казваше, че би се чувствал напълно удобно и в едностайно жилище. В крайна сметка живееше сам, ако не се брояха персоналът и Моисей, старият му пъстър котарак.
Уесли паркира колата пред къщата и слезе, посрещнат от двама свои сътрудници. Докато неизменният му личен секретар Колман Наш го пазеше с чадъра си от падащия сняг, другият мъж, Хюбърт Клем, негов иконом от двайсет и пет години, започна да разтоварва багажа от крайслера. Моисей благоразумно бе останал на топло.
— Внимавай, Хюбърт — каза Уесли, когато Клем извади от багажника изработения по поръчка калъф от фибростъкло. Теоретично той беше нечуплив, но това не му пречеше да се притеснява. Всеки на негово място би се притеснил за съдържанието му. Огромната кутия, дълга почти метър и двайсет, имаше стоманени заключалки и изглеждаше така, сякаш в нея се съхранява рядка китара, собственост на концертиращ музикант.
Уесли Холанд обаче никога не бе държал китара през живота си.
— Добре ли пътувахте, господин Холанд? — попита Колман и придружи работодателя си към къщата.
— Благодаря ти, Колман. Имал съм и по-приятни пътувания.
Уесли още се чувстваше разочарован след поредната среща с група така наречени „експерти“, чиито жалки, недоразвити мозъци просто не можеха да проумеят невероятната истина, която се разкриваше пред очите им. Този път бе попаднал на някакви псевдоинтелектуалци от Катедрата по история към Университета в Бъфало. Понякога се страхуваше, че възможностите му се изчерпват, макар че нищо не бе в състояние да му отнеме възторга от неговото откритие. То беше автентично и Уесли не се интересуваше от мнението на академичните среди. Един ден щяха да се събудят, да прогледнат. Искрено се надяваше на това.