— Как вървят нещата тук? — попита той Колман.
Милиардерът имаше пълно доверие на личния си секретар. Колман пазеше като питбул резиденцията и парка, дори държеше в стаята си една чудовищна 17,78-милиметрова двуцевна карабина — ей така, „за всеки случай“. Уесли неведнъж го бе питал на шега дали ще стреля слонове с нея.
— Всичко е спокойно — отвърна Колман, докато минаваха през вестибюла. Встрани от стълбището се виждаха средновековни доспехи. Бяха оригинали, не репродукции. Същото важеше и за древните оръжия, проблясващи в стъклените витрини на стените. — Оставил съм пощата на бюрото ви, както обикновено — продължи Колман. — Уредникът на музея „Уолас“ в Лондон ви търси три пъти, докато отсъствахте.
— За нагръдниците от времето на Кромуел ли става дума?
— Не спомена за какво. Казах му, че ще се свържете с него, щом се приберете.
— Ще му звънна. Хюбърт, качи чантите горе, без черния калъф. Него го остави в салона. Аз сам ще го прибера.
— Да, господин Холанд.
— Между другото — каза Колман, — Абигейл е сготвила за вечеря любимите ви телешки филенца.
— Със сметана ли? — Уесли усети как устата му се пълни със слюнки.
Беше сменил безброй готвачи, преди да попадне на Абигейл. Тя беше истинско съкровище. Нищо не можеше да повдигне настроението му така, както едно вкусно приготвено ястие. Определено се нуждаеше от подобно нещо сега. И то не само заради разочароващата среща в Бъфало. Разкритията около Фабрис Лалик го бяха извадили от релси. Като всички други Уесли бе шокиран от новината за педофилските наклонности на свещеника.
Той остави черния калъф със скъпоценното съдържание на килима в салона, където го бе положил внимателно Хюбърт, и изтича нагоре по стълбите до работния си кабинет. Все още беше пъргав за възрастта си. Стените на стаята бяха облицовани с пищно зелено кадифе и върху тях бе изложена съвсем малка част от лъснатата му до блясък колекция от древни оръжия. Той насочи дистанционното към стереоуредбата и помещението се изпълни със звуците на любимата му соната за клавесин от Солер. Бюрото, върху което Колман старателно бе подредил пощата му, някога бе принадлежало на генерал Робърт Едуард Лий. Никъде в кабинета, всъщност в цялата къща, не се виждаха следи от компютър. Телефонът беше единственият компромис със съвременните средства за комуникация, който Уесли Холанд бе допуснал в дома си въпреки непрестанното мърморене на Колман за неудобството да се живее без интернет и електронна поща. Уесли смяташе, че ако човек иска да пише на някого, трябва да го направи, както се полага: на ръка, върху лист хартия, в затворен пощенски плик. Собствената си кореспонденция той запечатваше с червен восък. Е, добре, беше динозавър. Но нима динозаврите не бяха владели Земята много по-дълго, отколкото хората?
Уесли отдели няколко минути, за да провери пощата си — нямаше нищо интересно или спешно — и погледна часовника си. Лондон спеше дълбоко по това време. Брайън Камерън положително бе звънял за нагръдниците за доспехи от времето на Английската гражданска война, които музеят му от месеци молеше да наеме. Холанд не беше сигурен дали е склонен да се раздели с тях, макар и временно. Колекциите бяха голямата му страст. Можеше да се обади на англичанина утре сутринта или пък да го остави да се мъчи още няколко дни, преди да му даде окончателен отговор.
Единственото, което не търпеше отлагане, бяха телешките филенца в сметанов сос.
Уесли затвори вратата на кабинета и заслиза по стълбите. Червата му закъркориха в очакване на вечерята и той пресече мраморния коридор към кухнята. Обичаше да се храни на простата кухненска маса, вместо да кара Хюбърт да му сервира в сводестата трапезария. Докато привършеше с вкусната вечеря, подавайки на Моисей малки парченца под масата, Абигейл щеше да шета край него и да приготви десерта му. Той се радваше на компанията й — нещо, което далеч не можеше да каже за нито една от четирите си съпруги, всяка по-алчна и безскрупулна от предшественицата си. Уесли беше на петдесет и седем, когато се разведе с последната и се закле, че никога повече няма да се ожени.
Вратата на кухнята сякаш бе подпряна с някакъв предмет отвътре.
— Аби? — извика той. Нямаше отговор. Уесли натисна по-силно дръжката и вратата се открехна с няколко сантиметра; до него достигна миризма на прегорено. — Аби? — повтори.
При последния медицински преглед личният му лекар го беше уверил, че сърцето му е като на четирийсет и пет годишен мъж. Но при вида на онова, което Уесли завари в кухнята, то подскочи и за малко не спря завинаги. От гърлото му се изтръгна вик на ужас.