Намираха се в парка на величествена резиденция. Наоколо се простираха заснежени градини и ливади, изпъстрени с беседки и павилиони. Бен се обърна и видя сградата, в която го бяха държали — приличаше на бункер, разположен сред стопански постройки и бараки.
Покривът на самата резиденция се подаваше зад редица заснежени борове право напред. Наоколо цареше пълна тишина, не се чуваше и най-малкият шум от автомобилно движение. Намираха се далече от цивилизацията.
— Върви! — извика пазачът с пистолета и го опря в гърба му.
Всички мълчаха, докато газеха през снега. Излязоха на една широка алея и минаха през сводестата порта, която водеше към главния вход на къщата. Милионерската резиденция надхвърляше всичко, което Бен бе виждал през живота си. Влязоха през входната врата и се озоваха в просторно фоайе с лъснат до блясък паркет.
— Изтрийте си обувките — каза Бен на пазачите си.
— Млъквай! — сряза го мъжът най-отпред и посочи една врата от другата страна на фоайето. — Влез там и чакай.
— Какво ще чакам? — попита Бен, но те го блъснаха мълчаливо към стаята и затръшнаха вратата след него.
Вътре беше доста по-уютно, отколкото в килията. Той се бе озовал в голяма елегантна дневна, обзаведена със старинни мебели. Полираният под беше застлан с огромен персийски килим. В камината гореше буен огън. Бен се спря пред нея, за да сгрее ръцете си, после пристъпи към френския прозорец с изглед към безкрайните ливади, които се простираха чак до хоризонта. Какво ли имаше отвъд? Път, градче?
Опита дръжката на френския прозорец. Не беше заключен. Наоколо не се забелязваше жива душа; кой ли щеше да го спре, ако понечеше да си тръгне? Но тъкмо отсъствието на хора го плашеше най-много.
Вратата зад гърба му се отвори и вътре влезе мъж на около седемдесет. Беше едър и с внушителна осанка, присъствието му сякаш изпълни голямата стая. Носеше малки очила с телени рамки и тъмен, ушит по поръчка костюм, който едва прикриваше обемистите му форми. Рядката му посивяла коса беше зализана върху скалпа. Бледите му воднисти очи се приковаха в Бен, докато той затваряше безшумно вратата зад гърба си.
Бен се запита кой ли е този мъж. С цялото си държание излъчваше хладната самоувереност на човек, свикнал да взема важни решения и да издава строги заповеди.
Мъжът прекоси стаята и се приближи към Бен.
— Бенедикт Хоуп — каза той. Гласът му звучеше плътно и мелодично. Акцентът му беше на член от британското висше общество, свикнал да пътува из Европа. Вероятно бе живял в Германия или може би в Швейцария. — За мен е чест най-после да се запознаем. — Той протегна ръка, за да се здрависа. — Викайте ми господин Браун.
Бен погледна ръката му, но не я пое.
— Браун — повтори той. — Кафяв, значи. Цвят на лайно.
Мъжът не се обиди от думите му.
— Разбирате, че не мога да разкрия истинската си самоличност.
— Предполагам, че няма и да ми кажете къде се намирам.
— В дома на мой приятел — отвърна предпазливо Браун и прибра ръката си. — Той с удоволствие ми го предостави за случая. Тази сутрин пристигнах от Европа специално за да се срещна с вас.
— Не е трябвало да биете толкова път — заяви Бен.
Браун отиде до големия глобус на дървена поставка в ъгъла и повдигна горната му половина. Отдолу се подадоха няколко бутилки с алкохол.
— Едно питие? Винаги си сипвам чаша шери преди обяд. Помага на храносмилането.
— Благодаря за предложението — отвърна Бен, — но не пия с убийци. Имам си принципи.
— Страхувам се, че се заблуждавате — каза Браун, докато си наливаше питието. Отпи от чашата и примлясна с устни.
Бен се чудеше дали с един удар ще успее да забие бутилката в гърлото му. Може би по-късно. Засега искаше да научи истината.
— Нека ви припомня какво се случи — заяви той. — Мои приятели загинаха в катастрофа, предизвикана от човек на име Винсънт Нейпиър, който е работил за вас. Ваши хора хвърлиха свещеника Фабрис Лалик от моста и го представиха като самоубийство. Професионални убийци ме гониха из целия свят, за да ме ликвидират. Горилите ви убиха Уесли Холанд и запалиха къщата му. А сега вие твърдите, че се заблуждавам?
— Инцидентът с господин Холанд е много нелеп — отвърна мъжът. — И ако ми позволите да добавя, съвсем непредвиден. Щяхме трудно да го накараме да си мълчи, но мога да ви уверя, че никога не сме искали да му навредим.