Нямаше отговор. Той опита отново. Пак нищо. Пакетът под мишницата му беше твърде голям, за да го вкара през процепа за писма във вратата. А ако разопаковаше дисковете и ги пуснеше един след друг, едва ли щеше да я зарадва особено. Ето защо реши да й ги прати по пощата.
Почувствал странна смесица от горчиво разочарование и дълбоко облекчение, Бен се обърна да си ходи. Вече бе тръгнал към ленд ровъра, когато някакъв висок симпатичен азиатец се зададе по улицата и влезе през портата. Мъжът беше облечен с дебело дълго яке и носеше пазарска торба. Когато видя Бен, спря и се усмихна.
— Здравей — каза приветливо той. — Ти сигурно си Бен?
Бен го изгледа подозрително.
— Виждал съм твоя снимка — обясни мъжът. — Брук я държеше на бюрото си.
Миналото глаголно време не убягна от вниманието на Бен.
— Аз съм Амал — представи се непознатият и сякаш прочел мислите му, бързо добави: — Съседът на Брук. Живея в апартамента над нея.
— Писателят — досети се Бен. Брук му бе споменавала за амбициозния драматург от горния етаж, който по някакъв начин успяваше да плаща безбожния наем, въпреки че нямаше видим източник на доходи.
— Е, поне се старая да бъда такъв — ухили се Амал.
— А знаеш ли къде е Брук? — попита го Бен.
Усмивката на Амал се изкриви в гримаса.
— Боя се, че я няма. Замина за Виена със Сам.
Сам, помисли си Бен. Ясно. Той помълча за малко, след което погледна пакета в ръцете си и каза:
— Донесъл съм й подарък.
— Мога да й го предам от твое име. Ще се погрижа да го получи.
— Благодаря ти.
Амал вдигна очи към небето. Мокрият сняг се засилваше, около уличните лампи се бяха образували белезникави ореоли.
— Ще влезеш ли да изпием по едно кафе? Тук е страшно студено…
Бен поклати глава.
— Трябва да тръгвам.
Докато излизаше през портата, Амал се провикна зад гърба му:
— Бен?
Той се обърна.
— „Сам“ е галено от Саманта — продължи Амал и го погледна многозначително. — Казвам ти го, за да… не стане недоразумение.
Бен кимна.
— Благодаря ти за информацията. Весела Коледа, Амал.
— И на теб. И… умната, нали?
4
На другия ден Бен се събуди много преди изгрев-слънце, стана от леглото и изпълни пет бързи серии по двайсет лицеви опори на килима в скромната си хотелска стая. После си взе душ и с чаша силно кафе в ръка наблюдава просветляването на хоризонта в Оксфордшър. Не беше спал добре, в съзнанието му изплуваха сцени от минали събития, превъртаха се като на филм и го поддържаха в постоянно напрежение. Само желязната му воля го спираше да посегне към плоското шише и да отпие голяма глътка уиски.
След известно време той облече коженото си яке и слезе на долния етаж, където го посрещна миризма на бекон, наденички и пържени яйца, приготвени от госпожа Болд — собственичката, която изглеждаше така, сякаш бе погълнала твърде големи количества от собствените си закуски. Бен учтиво отказа да опита от предизвикващата й инфаркт кухня и излезе навън в мразовитата утрин. След тъмните облаци и ледения дъжд от предишната вечер небето се беше изчистило. Бледа слънчева светлина се процеждаше през голите клони на дъбовете и брезите и хвърляше отблясъци по заскрежената ливада.
Той седна зад волана на ленд ровъра. Двигателят се закашля и за миг Бен си помисли, че няма да може да запали, но после се чу дрезгаво гъргорене и гумите заскърцаха по чакъла на дългата алея.
Гробището се намираше през няколко ниви от Лангтън Хол, в двора на една църква от шестнайсети век, заобиколена от обрасъл с мъх каменен зид. Бен коленичи до гроба и полека отстрани с ръка падналите листа. Надписът върху гранитния надгробен камък беше простичък и лаконичен, както тя би го харесала. Съдържаше единствено името й и годините на раждане и смърт.
Бе навършила едва трийсет и две.
Бен беше сам в гробищния парк. Каза няколко думи, усети как гърлото му се свива и поседя известно време с наведена глава. После постави една бяла роза върху гроба, изправи се и бавно тръгна към колата.
В крайна сметка речта се получи по-добре, отколкото бе очаквал. Бен не беше обличал смокинг от едно пътуване до Египет преди години и сега яката на ризата пристягаше врата му, но иначе се чувстваше спокоен. При вида на тълпата, изпълнила до краен предел концертната зала на Лангтън Хол, отначало изпита леко притеснение, но всичко премина, когато се качи на сцената и каза встъпителната си реплика. Думите извираха направо от сърцето му, а ако можеше да се съди по продължителността на аплодисментите, бяха стигнали и до сърцата на неговите слушатели.