Облекчен да се махне от лъчите на прожекторите, Бен се здрависа с няколко души, гаврътна чаша шампанско и намери мястото си в залата за първо действие на представлението. Радваше се, че настоятелството на фондацията бе гласувало за „Севилският бръснар“ вместо за някоя патетична, угнетяваща трагедия. Според него оперните композитори обичаха да докарват героите си до лош край, но Росини беше лек и жизнерадостен, с мелодични арии, които после хората си тананикаха. Бен имаше чувството, че и Лай би одобрила този избор, както и изящното пеене на солистите.
Самият Бен обаче не харесваше особено оперите и скоро се изгуби в гънките и обратите на романтичната интрига между граф Алмавива и красавицата Розина. Последната сцена от първо действие — появяването на пияния войник — го обърка. Какъв беше този тип, какво искаше? Дали беше графът, предрешен, и как другият герой, доктор Бартоло, се бе оставил да бъде въвлечен в толкова очевиден опит за прелъстяване на дъщеря му? А тя беше ли му изобщо дъщеря? А бе, майната му. До края на първо действие Бен се изнерви напълно и щом избухнаха аплодисментите, тръгна право към бара.
Тъкмо бе надигнал чашата уиски, когато усети докосване по рамото си. Извъртя се и зърна мъж и жена, които му се усмихваха. За момент не ги позна, но после се сети, че не ги е виждал от двайсет години.
— Саймън? Микаела?
— Чудесна реч, Бенедикт.
Саймън Аръндел беше на ръст колкото Бен, около метър и осемдесет, със спортна, добре поддържана фигура. Тъмната му коса беше гъста и лъскава, както някога, в студентските години. Като цяло изглеждаше превъзходно за възрастта си, ако не се броеше умореното и угрижено изражение на лицето му.
Микаела бе подстригала късо русата си коса и сякаш бе наддала някой и друг килограм, но лъчезарната й усмивка върна Бен назад към младежките години, когато тримата бяха състуденти в колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд. Също като Бен, по онова време Саймън учеше богословие, но беше с няколко години по-голям и вече готвеше аспирантура. Микаела Уорд беше в долния курс и следваше три специалности: философия, политически науки и икономика, или ФПИ, както тази комбинация бе известна в Оксфорд.
— Каква приятна изненада! — каза Саймън. — Нямах представа, че ще бъдеш тук. Но изведнъж видях познато лице и попитах Микаела: „Боже, това не е ли Бенедикт Хоуп?“.
— В днешно време съм само Бен — поправи го усмихнат той.
— Страхотно е, че те срещнахме, Бен — заяви Микаела. — Изобщо не си се променил.
— Е, надявам се поне с нещо да съм различен отпреди — отвърна Бен, който бе забелязал еднаквите златни халки на ръцете на Саймън и Микаела. — Трябваше да се досетя, че двамата ще се ожените в даден момент.
— Стана малко след като… ти напусна университета — обясни Микаела. Явно искаше да добави още нещо, но се поколеба. Обстоятелствата около неговото напускане не бяха тема за светски разговори.
— Е, в такъв случай честито, макар и със закъснение — каза Бен.
Двамата избухнаха в смях, но после изражението на Саймън отново стана сериозно.
— Много съжалявам за съпругата ти. Нямах представа…
Бен кимна.
— Благодаря — промърмори той.
— Харесва ли ти представлението? — попита Микаела, за да смени темата.
— Честно ли да ти отговоря? По-скоро бих отишъл в някой джаз клуб.
— Само не ми казвай, че живееш някъде наблизо — продължи тя. — Би било ужасно, ако сме съседи от толкова години, а не сме се срещнали нито веднъж.
— Не, в момента живея в Нормандия. Имам фирма там. А вие? — добави бързо той, преди да го попитат с какво точно се занимава в „Льо Вал“.
— Грижим се за малка енория в Литъл Дентън — отвърна Саймън. — На няколко километра от тук.
— Саймън се грижи за нея — поправи го Микаела. — Аз съм само съпругата на викария.
— Значи успя! — възкликна Бен. — Сигурен бях, че ще отидеш докрай.
— Никога не съм смятал, че мога да върша друго, освен да служа на Бог, доколкото ми позволяват силите — заяви Саймън.
— Скромничи — прошепна Микаела, като закри театрално устата си. — Саймън е суперзвезда.