— Но къде да я намеря? — попитах аз.
— Писмото й беше написано върху бланка на някаква банка.
— Коя банка? — продължих да го разпитвам.
— Не си спомням. Някъде в Хонолулу, струва ми се.
— Мога ли да видя писмото?
— Не е у мен вече.
— Тя има ли си име? — попитах аз, изгубил вече търпение.
— Тя има няколко имена. Не зная кое точно използва в момента.
— Е добре, кажи ми поне как изглежда.
— Трудно е да се каже. Не съм я виждал от години.
— Сократ, помогни ми, моля те.
Старецът махна с ръка и рече:
— Казах та вече, Дани — тук съм, за да те подкрепям, а не да правя живота ти по-лесен. Ако не можеш да я намериш, значи още не си готов.
Поех си дълбоко въздух и преброих до десет.
— Ами онези други хора и места, които спомена? Сократ ми хвърли гневен поглед.
— Да ти приличам на туристически агент? Просто следвай интуицията си. Довери се на инстинктите си. Открий първо нея и след това всяко нещо ще води до следващото.
По-късно, докато крачех към апартамента си в тихите сутрешни часове, си мислех какво ми беше казал Сократ и какво не. Ако съм се „навъртал в квартала, без да ходя никъде другаде“, беше отбелязал той, можело да ми хрумне да се свържа с една безименна жена без адрес, която може би все още работела в някаква банка в Хонолулу. Но може пък и да не била вече там. Ако съм я откриел, тя евентуално можела да ми предаде някакви знания и да ме насочи към други хора и места, споменати от него.
Докато лежах в леглото си тази нощ, ми се искаше да тръгна направо към летището и да хвана самолет за Хонолулу, но бях ангажиран с някои по-неотложни неща. Предстоеше ми да се състезавам за последен път в Националния академичен шампионат по гимнастика, след това да се дипломирам и да се оженя. Моментът едва ли беше подходящ да отпрашвам към Хавайте в преследване на празни блянове. Взимайки това решение, аз потънах в сън, продължил в известен смисъл цели пет години. И преди да се събудя, в момента когато изскочих от тигана на Сок и се озовах в огъня на ежедневието, аз щях да открия, че въпреки цялото ми обучение и духовно усъвършенстване, съм неподготвен за предстоящите събития.
Книга първа
Накъде води духът
Ето кое е най-важното: Всеки миг да бъдеш готов да пожертваш онова, което си, в името на онова, което можеш да бъдеш.
Направо от тигана
Просветлението не се състои просто в това да имаш видения и да виждаш сияйни форми, но и да хвърлиш светлина в мрака. Втората процедура е по-трудна и по тази причина непопулярна.
Плаках през нощта на сватбата си. Спомням си всичко ясно. Линда и аз се оженихме, когато бях последна година в университета в Бъркли. Събудих се необяснимо подтиснат малко преди зазоряване, измъкнах се изпод изпомачканите завивки, докато светът навън все още тънеше в мрак и излязох навън в хладната утрин. Дръпнах зад себе си плъзгащата се врата, за да не събудя спящата си съпруга и почувствах гърдите ми да се надигат. Плаках дълго без да знам защо.
„Как беше възможно да се чувствам толкова нещастен при положение, че трябваше да бъда щастлив?“, питах се аз. Единственият отговор беше дълбоко тревожното предусещане, че съм забравил нещо важно, и че някак си съм се отклонил от предначертания курс на живота си. Това чувство щеше да хвърли сянка върху целия ми брак.
След дипломирането си аз се разделих с блясъка и хвалебствията, съпътстващи живота на една спортна звезда и се оттеглих в относителна анонимност. Линда и аз се преместихме в Лос Анжелис, където за първи път се изправих лице в лице с отговорностите на реалния свят. Разполагах с колоритно минало, колежанска диплома и бременна съпруга. Време беше да си намеря работа.
След непродължителни опити да продавам застраховки живот, да се подвизавам като каскадьор в Холивуд и да стана поръчков писател, накрая аз успях да си намеря работа като треньор по гимнастика в Станфордския университет.
Въпреки тази сполука, след раждането на дъщеря ни Холи, непрекъснато ме спохождаше мъчителното чувство, че пропускам нещо важно. Неспособен да обясня и дори да споделя за това чувство с Линда и останал без напътствията на Сократ, аз пропъдих колебанията си и се опитах да играя ролите на „съпруг“ и „баща“, напомнящи ми на длъжностни характеристики, които така и никога не ми станаха по мярка, подобно на твърде тесен костюм.