Изминаха четири години. Войната във Виетнам, кацането на Луната и аферата Уотъргейт бяха фон на моя по-малък свят на университетски интриги, професионални аспирации и семейни отговорности.
Животът в колежа ми изглеждаше много по-прост: учене, тренировки, развлечения и любовни истории. Знаех правилата на играта. Но сега те бяха различни. Самото ежедневие ме подлагаше на изпити и по никакъв начин не можех да надхитря този учител въпреки цялата си изобретателност. Можех да надхитря само себе си и аз продължавах да правя това с твърдоглава непоколебимост.
Отдаден на видението си за къщата с бяла ограда и двете коли в гаража, аз продължих да отричам смътните си духовни копнежи и бях твърдо решен да осъществя целите си. В края на краищата в много отношения Линда беше чудесен човек и щеше да бъде глупаво от моя страна да захвърля всичко това. Освен това трябваше да мисля и за дъщеря си.
Моето окопаване в „реалния свят“ продължи да се втвърдява подобно на бетон, а уроците и преживелиците ми със Сократ започнаха да избледняват като носталгични снимки в албум за изрезки — серия от неясни образи от друго време, от друг свят, един блян от миналото. С всяка следваща година думите на Сократ за жената в Хаваите, училището в Япония и книгата в пустинята ми се струваха все по-малко реални, докато накрая съвсем забравих за тях.
Напуснах Станфорд и постъпих на работа в колежа „Оберлин“ в Охайо, надявайки се, че тази промяна би могла да заздрави отношенията ми с Линда, но новата ни среда направи още по-ясни различията в нашата ценностна система. На Линда и допадаше да готви и обичаше месо. Аз предпочитах сурови зеленчуци. Тя харесваше изисканите мебели, а аз бях привърженик на простотата на Зен-будизма и дюшекът на пода ми беше достатъчен. Тя обичаше да общува с хората, а аз да работя. Тя беше типичната американска съпруга, а в очите на приятелките й аз бях някакъв метафизичен чудак и прекарвах повечето време сам. Тя живееше комфортно в един свят на условности, който ме отблъскваше. И въпреки това аз й завиждах.
Линда усещаше недоволството ми и чувството й за безизходност се засилваше. Преди да измине една година, личният ми живот беше в руини, бракът ми рухна пред собствените ми очи и вече не можех да прикривам това.
Бях си мислел, че времето със Сократ ще направи живота ми по-лек, но нещата все повече се объркваха. Приливите и отливите на служебните и семейните ми задължения, срещите в колежа и личните ми грижи отмиха почти всичко, на което Сократ ме беше научил.
Въпреки думите му, че „воинът трябва да е съвършено открит като дете“, аз живеех в мой собствен, затворен свят. Смятах, че никой, включително и Линда, не ме разбира истински. Чувствах се изолиран — вече не бях добра компания, дори и за самия себе си.
И въпреки, че Сократ ме беше научил „да освобождавам съзнанието си и да живея за настоящия миг“, умът ми кипеше от гняв, чувство за вина, угризения и дълбока тревога.
Пречистващият смях на Сократ, който някога отекваше в мен като кристален звън, сега беше само глъхнещо ехо, далечен спомен.
Пренапрегнат и психически смачкан, аз почти нямах време и енергия за малката си дъщеря. Качих килограми, изгубих и проницателността си, и самоуважението си. И по-лошо от всичко — бях изпуснал нишката на живота си, дълбоката цел на моето съществуване.
Оглеждах се в огледалото на моите взаимоотношения и онова, което виждах, не ми харесваше. Винаги бях центъра на собствения си свят. Никога не се научих да обръщам внимание на другите, а вместо това исках да получавам тяхното. Продължавах да не желая и да не мога да пожертвам собствените си цели и приоритети за тези на Линда и Холи или на който и да било друг.
Обезпокоен от все по-ясното осъзнаване, че съм най-егоцентричният човек, когото познавам, аз се вкопчих още по-здраво в разпадащия се образ на собственото ми аз. Стъпвайки на моето обучение и постижения от миналото, аз се виждах като рицар в бляскава броня, но бронята сега бе ръждясала и самоомерзението ми достигна ненадминати величини.
Сократ веднъж беше казал: „Въплъщавай онова, на което учиш другите и ги учи само на онова, което си въплътил.“ Макар да се правех на разумен и дори мъдър учител, аз се чувствах като шарлатанин и глупак. С течение на времето това чувство стана болезнено и натрапчиво.
Със съзнанието, че съм неудачник, аз се отдадох на треньорските и преподавателските си занимания, които ми създаваха усещането за успех, изоставяйки в същото време обезсърчителната арена на личните ми взаимоотношения, които в най-голяма степен изискваха да им се посветя.