Линда и аз все повече се отдалечавахме. Тя завърза нови познанства, както и аз, докато накрая тънката нишка, която ни свързваше, най-сетне се скъса и ние решихме да се разделим.
Изнесох се през един студен мартенски ден. Снегът стана на киша, докато отнасях малкото си вещи в караваната на един приятел. Сетне си намерих стая в града. Умът ми казваше, че съм взел най-правилното решение, но тялото ми си имаше различен език — започна да ме мъчи стомах и мускулите ми често се схващаха. Дори леките порязвания от лист хартия или обелените кожички около ноктите се инфектираха.
През следващите няколко седмици, благодарение само на инерцията си, аз продължих да живея както преди, ходех всеки ден на работа и вършех нещата отгоре-отгоре. Но моята идентичност и животът ми, какъвто си го представях, се разпаднаха. Изгубен и нещастен, аз не знаех накъде да тръгна.
И така, един ден, докато проверявах пощенската кутия на кабинета по физическо възпитание, от ръката ми се изплъзна някакъв факултативен бюлетин, който падна на пода. Навеждайки се да го взема, аз хвърлих бегъл поглед на едно от обявленията: „Всички членове на факултета се приканват да гласуват за «Пауърс Травъл Грант», субсидия за сравнителни културологични изследвания в различни области по професионални интереси“.
Изведнъж ме обзе едно инстинктивно чувство, че се случва нещо съдбоносно. Знаех, че щях да кандидатствам за този грант1, и че по някакъв начин ще спечеля конкурса.
Две седмици по-късно получих отговора на комитета в пощенската си кутия, скъсах плика и прочетох: „Изпълнителният комитет на управителния съвет има удоволствието да ви съобщи, че вие спечелихте гранта «Пауърс Травъл» на стойност от две хиляди долара за пътни разноски и проучвания във вашата академична област. Пътуването ви може да се осъществи през лятото на 1973 г. или ако решите, по време на предстоящата ви шестмесечна академична отпуска.“
Пред мен се беше отворил прозорец. И аз отново имах посока.
Но накъде да пътувам. Отговорът на Сократ дойде по време на един от уроците ми по йога, където се бях записал, за да възстановя физическата си форма. Някои от упражненията по дишане и медитация ми напомняха за техниките на Джоузеф, един от старите ученици на Сократ, който имаше малко кафене в Бъркли. Колко ми липсваше буйната му брада и кротката му усмивка.
Джоузеф бе ходил в Индия и беше разказвал хубави неща за преживяванията си там. Самият аз бях прочел няколко книги за индийските светци, мъдреци и гурута, а също и трудове по йогистка философия и метафизика. Несъмнено в Индия аз можех да изуча тайните учения и практики, с които да получа свобода или най-малкото правилна посока в живота си.
Да, трябваше да отида в Индия. Несъмнено това беше правилният избор. И щях да тръгна без много багаж, взимайки само малка туристическа раница и билет без уточнена крайна дестинация, за да бъда възможно най-мобилен. Заех се да изучавам карти, направих някои проучвания, извадих си снимки и паспорт.
Когато всичко беше планирано, съобщих новината на Линда и й обясних, че от време на време ще се опитвам да пращам на Холи по някоя картичка, но за дълги периоди от време няма да могат да поддържат връзка с мен.
Тя каза, че това не било нищо ново.
През една топла пролетна утрин, точно преди края на учебната година аз седях на моравата с моята четиригодишна дъщеря и се опитвах да й обясня решението си.
— Миличка, налага се да замина за известно време.
— Къде ще ходиш, тати?
— В Индия.
— Където има слонове?
— Да.
— Може ли мама и аз да дойдем с теб?
— Този път не, но някой ден ще заминем заедно, само ти и аз. Става ли?
— Става — отвърна тя и после замълча. — Накъде е Индия?
— Ето натам — посочих аз.
— Дълго ли няма да те има?
— Да, Холи — отговорих аз честно. — Но където и да съм, аз винаги ще те обичам и ще си спомням за теб. А ти ще си спомняш ли за мен?
— Да. Трябва ли да заминеш, татко? — Точно този въпрос си бях задавал и аз много пъти.
— Да.
— Защо?
Опитах се да намеря най-верните думи.
— Има неща, които няма да разбереш преди да пораснеш, но аз просто трябва да замина, въпреки че ще ми липсваш много, докато съм далеч от теб.
Когато Линда и аз решихме да се разделим и напусках къщата, Холи се вкопчи в крака ми, отказвайки да ме пусне и заплака: „Не си отивай, татко! Моля те. Не си отивай!“ Отдръпнах я от себе си, нежно, но решително, прегърнах я и сетне си тръгнах. Това беше едно от най-тежките неща, които бях правил в живота си.
Сега, когато и казах, че заминавам, Холи не се разплака. Не ме и помоли да остана. Просто гледаше надолу в тревата. Тя току-що се беше предала.