Седмица по-късно учебната година свърши. След едно горчиво-сладко сбогуване с Линда аз прегърнах малката си дъщеричка и излязох навън. Вратата на таксито се затвори с трясък. Когато колата потегли, аз погледнах в огледалото за обратно виждане, за да зърна моя дом и познатия ми свят, който започна постепенно да се смалява, докато накрая остана да се взира в мен само собственото ми отражение. С някаква смесица от дълбока жал и трепетно предчувствие аз се обърнах към шофьора: „Летище «Хопкинс»“.
Имах лятото и шестмесечната си академична отпуска — общо девет месеца — време, през което щях да търся и да очаквам нещо да се случи.
Пътуването
Корабът е в безопасност в пристанището, но корабите не се правят, за да стоят там.
Настанен удобно някъде между земята и рая, аз се взирах през люка на „Боинг 747“ надолу към булото от облаци над Индийския океан и се питах дали отговорите, които търсех, бяха някъде там.
Докато тези мисли прелитаха в главата ми, клепачите ми бавно се затвориха. Стори ми се, че бяха минали само секунди, когато рязко се сепнах от съприкосновението на самолетните гуми със земята.
Пристигнах по време на влажния, дъждовен сезон. Постоянно прогизнал от дъжд и пот, аз пътувах със старинни таксита, рикши, автобуси и влакове. Крачех по кални пътища и шумни тържища, където индуски факири демонстрираха необикновени способности, сурови изпитания на плътта и аскетизъм.
Големи и малки градове, селца и паланки; цветове и миризми; подтискаща жега; тамян и говежди тор. От Калкута през Мадрас и после към Бомбай. Навсякъде — народ, пътуващи човешки множества, въртящи се в кръг тълпи. Свещената Индия, гъмжаща от хора, безброй души, събрани на всеки квадратен километър, на всеки квадратен метър, на всеки квадратен сантиметър.
Непознати гледки и ухания атакуваха сетивата ми. През половината време аз зяпах като омагьосан, а през другата половина се носех като насън. Но не бях дошъл тук на почивка.
С непоколебима настойчивост и затрогващи разпитвания, аз търсех пътя си през многобройните школи по йога, където изучих многобройни пози, системи за дишане и медитация, като онези, които ми бяха показали Сократ и Джоузеф.
В Калкута видах най-бедните сред бедните, тънещи в нищета. Накъдето и да се обърнех, срещах просяци — мъже и жени, сакати деца в парцаливо облекло. Дадях ли някому монета, протягаха се десет нови ръце, което беше в рязък контраст с великолепието на Тадж Махал и другите храмове на красотата и вътрешното съвършенство, а също и по-малко известните религиозни убежища, заредени с духовна сила.
Направих поклонническо пътуване до ашрамите2 и се срещнах с мъдреци, изпълнени с недуалистичната мъдрост на Адваита Веданта, която учи че самсара и нирвана, плътта и духът, не са разделени. Научих за божествената природа и свещената триада на Брама Създателя, Вишну Крепителя и Шива Разрушителя.
Седях в краката на гурута, които изричаха простата си мъдрост и излъчваха любов и духовно могъщество. Чувствах дълбоката набожна страст на светите мъже и жени. Пътувах дори с водачи-шерпи из Тибет, Непал и Памир, където се запознах с аскети и отшелници. Дишах разреден въздух, седях в пещери и медитирах.
Но с всеки изминал ден все повече падах духом, защото така и не открих учител като Сократ, нито пък научих нещо, което не може да се намери в коя да е книжарница по Западния бряг. Имах чувството, че съм отишъл да търся загадъчния Изток, само за да открия, че той е твърде далеч и вместо това съм отишъл на гости на някакви роднини в Калифорния.
Изпитвах огромно уважение към духовните традиции на Индия. Благоговея пред нейното културно наследство и човешките й съкровищници. Но където и да отидех, имах усещането, че оставам отвън, надничайки вътре. Никой и нищо не ме докосна. Индия нямаше вина. Причината беше у мен. Осъзнавайки това, обезсърчен, но изпълнен с непоколебимост, аз реших да се прибера у дома и да се опитам да си върна семейството. Взех правилното решение, отговорното решение.
Планирах да пътувам по източния маршрут, директно до Хаваите, където възнамерявах да почина няколко дни, и оттам обратно в Охайо — при Холи и Линда. Те и двете ми липсваха. Може би нещата все пак щяха да се оправят.
Навярно неуспехът ми да открия нещо истинско в Индия беше знак, казах си аз. Вероятно беше писано духовното ми обучение да приключи с времето, прекарано със Сократ. Но ако това беше вярно, защо безпокойството ми ставаше все по-силно?
Самолетът ми излетя през нощта. Светлините на крилата проблясваха като малки звезди, докато летяхме над спящия свят. Опитах се да чета, но не можах да се съсредоточа. Опитах се да се унеса, но ме връхлитаха неспокойни сънища. Лицето на Сократ току изникваше пред мен заедно с негови откъслечни думи, казани някога много отдавна. Когато кацнахме в Хаваите, усещането, че съм пропуснал нещо много важно, бе станало вече непоносимо, подобно на огън, който пламтеше в стомаха ми. Аз горях! Идваше ми да изкрещя: „Какво да направя?“
2
Ашрам (инд.) — уединено място или манастир, обитаван от религиозна общност и нейния гуру. — Б.пр.