— Понякога то изглежда тихо, също като сега. Друг път има буря. Не може контролира буря, но може опъне платна, както трябва и да привърже неща. Така човек издържа на буря и става много по-силен, ти знаеш това?
— Да, разбирам какво искаш да кажеш, Кимо. И моят живот е почти такъв.
— Наистина?
— Да. Мисля си, че ние всички си имаме нашите бури — отвърнах аз.
Той ми се ухили.
— Ти прав, да знаеш. Преди не мислех така, но сега да.
Отвърнах на усмивката му.
— Мисля, че ти също си прав. — И бях искрен с него. Сега, когато бях надникнал под повърхността, младежът изглеждаше съвсем различен човек.
Стори ми се, че Кимо иска да ми каже нещо. Той се поколеба, може би събираше смелост и после ми довери:
— Някой ден ще завърша и ще почне добра работа. Научи се говори по-добре, като теб. — Сетне момчето замълча. Очевидно моето мнение означаваше нещо за него.
— Е — рекох аз, — мисля, че всеки, който разбира морето така добре като теб, може да направи всичко, каквото си поиска.
Видях лицето му да засиява.
— Ти наистина мислиш така?
— Наистина мисля така.
Известно време Кимо остана мълчалив и потънал в размисъл и затова аз просто си седях в лодката и се взирах в прозрачната вода. После той изведнъж дръпна въдицата си и подкара лодката.
— Има едно място, дето искам да ти покаже.
Променихме курса и плавахме на юг, докато се озовахме над един риф, който се виждаше под повърхността на водата.
Кимо пренареди платната, събу сандалите си, без да развързва каишките и се гмурна в морето като тюлен. Скоро след това главата му отново се показа. Очевидно чувствайки се тук в стихията си, той се пресегна през борда на лодката, грабна от дъното маска за гмуркане, а на мен хвърли чифт плувни очила.
— Хайде, скачай вътре!
— Веднага! — извиках аз ентусиазирано. Както бях потен и мръсен, малко плуване беше добре дошло. Разкопчах ризата си, събух чорапите и маратонките си, наместих очилата на лицето си и бързо скочих след него, докато той се носеше плавно точно над красивия и остър като бръснач коралов риф, на около три метра под повърхността.
Кимо преплува още десетина метра, сетне се спря и зарита с крака на едно място, за да ме изчака. Не бях много добър плувец и се придвижвах с усилие. Най-накрая го настигнах и се задържах на повърхността с неопитни движения, но вече бях уморен. Затова, когато младият хаваец ме подкани с думите „Давай след мене надолу“, вече не преливах от възторг.
— Почакай малко! — казах аз задъхан, и донякъде разкаян, че не бях плувал повече в басейна на колежа. — Какво има там долу?
Кимо се чувстваше във водата напълно у дома си и затова недооцени факта, че моето положение може би не е толкова комфортно. Но като видя разколебаното ми изражение, той се оттласна няколко пъти по гръб като видра, доближи се до мен и ми обясни.
— Долу има пещера. Никой не знае за нея, освен мен. Аз покаже на тебе.
— Но тя е под водата. Как ще дишаме.
— Най-напред ти трябва да задържиш дъх. Но веднъж щом минем през тунел и стигнем тази пещера, там има въздух — каза той, споделяйки откритието си с нарастващо вълнение.
Значително по-малко ентусиазиран, аз попитах:
— Колко време трябва да си задържим дъ…? — Изведнъж той се преобърна и се гмурна право надолу под блещукащата водна повърхност. — Кимо! — Извиках аз след него. — Колко дълъг е тунелът?
Имах няколко секунди, за да взема решение. Дали да го последвам или просто да се върна обратно в лодката. Второто беше по-безопасно и вероятно по-разумно. Но един тих глас, който бях чувал и много други пъти в миналото, ми нашепна: „Не пропускай този шанс!“
— О, я да млъкваш! — казах аз на глас, поех си въздух с няколко дълбоки, бързи вдишвания и се гмурнах след Кимо.
Плувните очила прилепваха чудесно и в действителност се чувствах по-добре под водата, отколкото на повърхността. Помогнаха ми всички упражнения по дишане, които бях правил в миналото, а също онези, които и сега правех всекидневно. Можех да си поема дълбоко въздух и да издържа с него по-дълго от повечето хора, но не и достатъчно дълго, за да сляза на пет метра дълбочина и после да се гмурна в тунел, който водеше бог знае накъде.
Ушите ме заболяха от налягането. Хванах носа си с ръка и издишах част от въздуха. Гребях след Кимо като обезумял, мислейки си през цялото време за пещерата, в която имаше въздух. Видях го да се вмъква в една дупка от едната страна на рифа и го последвах в сумрачната светлина. За мой ужас тунелът започна да се стеснява, докато плувахме. Внимателно избягвах острите корали. В съзнанието ми се мярна образа на змиорка и аз надникнах в тъмните ниши вляво и вдясно, където можеше да се крие това морско създание. Белите ми дробове ми изпратиха сигнал, че е време да се поема въздух — веднага — но тунелът продължаваше все по-навътре, докъдето ми стигаше погледът. След това се стесни още повече. В миг на паника разбрах, че не мога да се завъртя и да се върна. Гърдите ми се напрегнаха неистово, но аз стисках устни и плувах все нататък.