Затворих тръстиковата врата след мен. Уморен, легнах на пода и затворих очи.
Почти веднага усетих нечие близко присъствие и се надигнах, без да ставам. Мама Чия седеше пред мен с кръстосани крака като в медитация, но очите й бяха отворени и ярки. Почувствах, че иска да ми съобщи нещо и затова зачаках мълчаливо, като не исках да смутя това неуловимо видение.
Тя направи широк жест с ръка и заговори, а в това време образът й затрептя и започна да избледнява:
— Всичко е сън в съня.
— Не разбирам, Мама Чия. Какво означава това?
— Ние придаваме на нещата наши собствени значения — рече тя и образът й се стопи напълно.
— Почакай! Не си отивай! — извиках аз. Исках да докосна лицето и, да я прегърна. Макар да знаех, че това не е нито подходящо, нито възможно.
Чух в мрака да отекват последните й думи, някъде отдалеч:
— Всичко е наред, Дан. Всичко ще бъде наред… — След това настъпи тишина.
Тя си беше отишла, чувствах това в костите си. Какво трябваше да направя сега? Веднага щом зададох въпроса, отговорът дойде — не оставаше нищо друго, освен да остана тук и да чакам прояснеше.
Огледах тесните предели на моето временно жилище и обмислих ситуацията. Нямах никаква храна, но с това се бях справял и преди. Първичната ми същност вече не се боеше от глада, а в дървената каца имаше достатъчно вода.
Направих няколко енергични разтягания, седнах на земята и затворих очи. Скоро откъслеци и фрагменти от спомени, гледки и звуци се зареяха в ума ми, докато възкресявах цялото си приключение на острова в един произволен монтаж от мимолетни образи и емоции.
Спомних си какво ми беше казала веднъж Мама Чия: „Външното пътуване в най-добрия случай отразява вътрешно пътуване и е негов най-лош заместител. Светът, който възприемаш, само ти предлага символи на търсеното от теб. Свещеното пътуване е вътре в теб. Преди да тръгнеш да търсиш нещо по света, ти трябва да го намериш вътре в себе си. В противен случай учителят ти може да те поздрави, а ти да минеш покрай него, без да го чуеш.
Когато овладееш вътрешното пътуване в душевните предели на своя свят, съзнанието ти повече никога няма да бъде ограничено от пространството и времето или от затвора на физическото ти тяло.“
Макар да бях чул това преди, едва сега вникнах в смисъла му. Преди да предприема пътуване по света, трябваше да съм го извършил в душата си. Бях ли в състояние да постигна това? Можеше ли съзнанието ми да се спусне толкова дълбоко и да стигне чак до вратата, която да ме отведе отвъд възможностите на физическите ми сетива?
Разсъждавах усилено над това през нощта и на следващия ден. Помнех как бях открил Мама Чия в гората. Знаех, че имам скрити способности като всички нас. Но къде бяха те?
Как изглеждаха и какво щеше да бъде чувството, когато ги откриех?
Сократ веднъж бе загатнал, че „във въображението има нещо повече от онова, което виждат очите“. Той ми обясни, че то е „мост към ясновидството — първа стъпка. Когато се разгърне, добави той, то се превръща в нещо друго. Фиданките израстват в дървета, но въображението е като гъсеница — излезе ли веднъж от пашкула, то полита.“
Щях да започна именно оттук. Затворих очи и оставих образите да прелитат в ума ми: дърветата кукуй и подводната пещера на Кимо, палмата пред дома на Мама Чия и дебелият, извит ствол на индийската палма. Сетне се появи дъщеричката ми, Холи. Тя седеше на пода и си играеше тихо. Почувствах сладко-горчива тъга, когато се замислих над обратите в живота ни и направо от сърцето си й изпратих любовта си, надявайки се, че по някакъв начин тя ще я долови. Благослових също и Линда в ума си и сетне се унесох.
Цялата нощ сънувах ярки сънища, което не беше изненадващо, имайки предвид скорошните събития. Посетих други места, светове и измерения на цветовете. Изживях яснота и чувства, които ме изпълниха със страхопочитание. Но, разбира се, всичко това беше само сън или поне така си мислех…
Дните се редуваха един след друг и скоро разликата между деня и нощта престана да има значение за мен. Просто мъждивата дневна светлина отстъпваше на нощния мрак.
Сутринта на петия ден, доколкото имах вярна представа за времето, ми донесе дълбоко усещане за светлина и покой. Болките от глада бяха спрели. Заех се да направя няколко пози от йога и в това време погледът ми беше привлечен от малките точици слънчева светлина по стените, подобни на звезди върху нощно небе. Използвах ги, за да потъна в медитация. Докато дишах бавно и дълбоко, звездите започнаха да избледняват, докато накрая виждах само ума си, отразен върху мрака като латерна магика, като въртележка от образи и звуци, която се носеше в неспирен кръг. Съзнанието ми се докосна до по-чисти и по-неуловими енергии и скуката престана да съществува. Когато човек няма телевизия, помислих се по едно време аз, намира други неща, които да прави.