— Извинете… тъкмо отивах да обядвам с известно закъснение, но мисля, че г-жа Уокър може да Ви помогне — каза тя и ми посочи съседното гише. След това се обърна и излезе.
— Ъ-ъ, благодаря ви — смотолевих аз.
Г-жа Уокър не ми оказа никаква помощ, нито пък някоя от другите касиерки в следващата банка, където служителят от охраната ме изпрати до изхода и ме посъветва да не идвам повече.
Готов да избухна в смях — или в сълзи — аз се облегнах на полираната каменна стена на последната банка, сетне подвих колене и седнах на тротоара.
— Е, какво пък — рекох си аз. — Това е всичко. Забрави! Край на банките.
Разбирах важността на постоянството, но в един момент човек просто трябва да спре, защото главата му се удря в стената. Просто нищо нямаше да стане. Ще отида на срещата си, ще се порадвам на залеза и после обратно към Охайо.
Докато седях там, изпълнен със самосъжаление, чух някакъв глас да казва:
— Добре ли сте?
Вдигнах глава и видях една дребна, пълничка азиатка с побелели коси, твърде голямо муму3 и бамбуков бастун в ръката. Изглеждаше около шейсетгодишна и ми се усмихваше с майчинска загриженост.
— Благодаря, добре съм — отвърнах аз и се изправих с известно усилие.
— Не изглеждате добре — отбеляза тя. — Изглеждате уморен. Едва се сдържах да не й се тросна, че това не й влиза в работата. Вместо това си поех дълбоко въздух.
— Права сте — признах си аз. — Уморен съм. Но съм бил уморен и друг път. Ще се оправя, благодаря Ви.
Очаквах да кимне и да отмине нататък, но тя продължи да стои там и да се взира в мен.
— Същата работа — рече възрастната дама. — Обзалагам се, че един сок ще ти дойде добре.
— Вие да не сте лекар или нещо такова? — попитах аз, наполовина развеселен.
— Не — усмихна се. — Всъщност, не. Но Виктор, кръщелникът ми, и той като Вас винаги е на високи. — Забелязала озадачението ми, тя побърза да добави: — Искам да кажа на високи обороти.
— О! — засмях се аз. — Тя изглеждаше толкова мила дама. — Предполагам, че бих могъл да понеса една чаша сок. Мога ли да почерпя и Вас?
— Много мило от Ваша страна — каза жената, докато влизахме в уличното кафене веднага след банката.
Забелязах, че тя ходи с видимо накуцване.
— Името ми е Рут Джонсън — съобщи ми тя, подпря стария си бамбуков бастун на тезгяха и протегна ръка да се ръкуваме. Джонсън — фамилията й не беше азиатска. Предположих, че е омъжена за бял.
— Дан Милман — отвърнах аз и раздрусах ръката й. Поръчах си сок от моркови.
— И за мен също — рече г-жа Джонсън. Когато извърна глава към сервитьорката, аз успях да разгледам лицето и — в него имаше нещо хавайско или може би японско или китайско; и силен загар.
Сервитьорката сложи соковете на плота. Посегнах към моя и в този момент забелязах, че г-жа Джонсън отново се взира в мен. Погледите ни се срещнаха и останаха приковани един в друг. Тя имаше дълбоки очи, също като Сократ. „О, я стига“, помислих си аз. „Престани да си въобразяваш разни неща!“
Тя продължаваше да ме изучава.
— Познавам ли Ви отнякъде?
— Не, не мисля — отвърнах аз. — За първи път съм тук.
— В Хонолулу?
„Не, на планетата Земя“, помислих си аз.
— Да — отвърнах на глас.
Тя задържа погледа си на мен още известно време и след това забеляза:
— Е, може само така да ми се струва. Значи си отседнал тук.
— Да, аз съм от колежа „Оберлин“ и правя тук едно проучване — отговорих аз.
— Не думай! Оберлин! Една от племенничките ми отиде да учи в Оберлин!
— О, наистина ли! — рекох аз и погледнах часовника си.
— Да. А кръщелника ми Виктор — той пък смята да се запише там другата година. Съвсем наскоро той се дипломира в училището „Пунахо“. А защо не вземете да се отбиете у нас довечера? Ще се запознаете с Виктор. Той страшно ще се зарадва на възможността да поговори с преподавател от „Оберлин!“
— Е, оценявам поканата Ви, но имам други планове.
Съвсем не обезсърчена, дамата надраска някакъв адрес на парче хартия и ми го подаде.
— Ако промените решението си.
— Благодаря Ви отново — казах аз и станах да тръгвам.
— Благодаря Ви — рече жената, — за сока.
— За мен беше удоволствие. — Хвърлих пет долара на плота. Поколебах се за миг и сетне попитах: — Случайно да сте работили някога в банка?
— Не — отвърна тя. — Защо?
— О, просто така.
— Е, тогава алоха. — Тя ми махна с ръка. — Сътворете си хубав ден.
Спрях се и извърнах към нея.