„От първи октомври спират тока, така че не можеш да правиш нищо.“ — съобщи майката с момченцето на девет години. „Имам газов котлон, на него ще топля вода… Като започне ремонта след месец, ще включат тока. Не ме мисли…“ — представи си лесно бъдещето Антония. Но не стана така. До средата на ноември, щом сви студа, електричеството остана изключено, понеже фирмата отложи ремонта за пролетта. На самотната обитателка предложиха квартира в района, но тя отказа — държеше да остане на мястото си, защото нямаше пари за свободен наем. И остана за дългите нощи, за кратките есенни дни без електричество, без телевизор и радио, без отопление… Млада жена и млад мъж от църквата идваха през ден да й носят храна, да заредят бързо опразващата се бутилка гас; да й купят кибрити и свещи за вечерите, за нощта, за мрачните утрини. „Как са живяли хората преди сто години без електричество?“ — утешаваше ги Антония и прегръщаше бутилката с топла вода като бебе. — Снощи като угасих свещичката и си легнах, изведнъж под затворените ми клепачи се появиха цветни сърца: те идваха отдолу и вървяха нагоре… Беше толкова красиво, че започнах да викам: „вие сте живи, вие сте с мен в стаята!… Бях много щастлива, защото разбирах, че не съм сама.» — говореше въодушевено и бързо се пъхна под юргана.
Преди началото на декември падна първия сняг — като шега, която напомняше на гълъби и врабчета, че започва зимата. Една вечер, докато вятърът олюляваше безлистните клони на дърветата и пламъкът на свещичката до прозореца танцуваше по тавана, около 40 годишен мъж помоли пазача на сградата да се качи при самотната госпожа на третия етаж. «Знае ли за вас?» — недружелюбно попита пазачът, загърнат в шуба. «Не. Но аз зная за нея от хората, които заминаха…» — отвърна кратко. Беше добре облечен, затова не можеше да се разбере какво може да иска от онази самотна, остригана бабка. Портиерът се съгласи, предложи фенер на непознатия и го помоли да си тръгне до 20 минути, тъй като в сградата не се допускат външни хора. Мъжът взе фенера, включи батерията и погледът му срещна разрухата, мизерията, запустението, останало след последните обитатели. Когато намери стаята на третия етаж той почука, влезе в незаключената врата и се представи в студения полуздрач. Антония попита с какво може да му бъде полезна, и без излишни думи той й каза: «В последните дни ние с жена ми вечер гледаме свещичката във вашата стая. Отдавна се питаме имате ли храна, топли завивки, зимно облекло… Тази вечер тя ме помоли да дойда при вас и да ви кажа, че имаме свободна стая — двете деца спят през зимата в детската. Те вчера ми напомниха приказката за момичето с кибритените клечки, което искало да се стопли… Знам, че е необичайно, но ви предлагам да дойдете при нас. Не искаме да гледаме свещичката ви в студената зима, пък и едва ли ще издържите…»
«Аз съм болна, сигурно знаете… Не мога да натоварвам семейството, децата ви с моето присъствие…» — Антония заплака, преди да разкаже за сърцата, появили се пред очите й преди две вечери.
«Вероятно имате право.» — почти равнодушно каза мъжът: «Но тъй като вие не искате да безспокоите никого, предлагам да опитате поне една или две вечери. У нас ще вземете гореш душ, ще вечеряме заедно. Ако се чувствате неудобно, ще се върнете в своята стая и ще останем приятели.»
«Горещ душ?» — самотната извика, защото повече от храната и телевизор тя искаше да се изкъпе в баня с течаща топла вода: «Ако вие наистина искате да спасите един никому ненужен живот, може ли да започна с горещия душ във вашата баня? Ще ви платя за това!» — тя се измъкна изпод завивките… „Значи вие сте истинските светещи сърца, Господи!“ — тя помоли непознатия да я почака отвън, докато в полумрака се преоблече и събере малкото дрехи, нужни й за тоалет след банята. Ръката й посегна да вземе цигарите от масата, но каза на глас: „В чужда къща пушенето е забранено! И всички лоши мисли, и думи за болестта, и тревожни предчувствия… След тези сърца как би могъл човек да мисли за онзи свят?“
…До ранна пролет, щом майсторите на старата сграда дойдоха за обещания ремонт, пламъкът от свещичката върху масата на Антония не се видя да танцува по тавана. Когато дърветата в квартала нацъфтяха, опряна на тънко бастунче, тя се върна в андерсеновата си къщичка. Косата й беше пораснала и разправяше на мъжете, работещи на строежа: „Змеят изплю вода, която искаше да погълне жената, но Бог й даде крила да прелети над бездната!“