— Сигурно е така — казвам аз. — Но как ще накараме нашия милионер да го купи доброволно?
В това отношение Анди вече имаше напълно разработен план и аз ще ви кажа как го приведохме в изпълнение.
Аз се снабдих с тъмни очила, облякох черен сюртук, разчорлих си косата и се превърнах в професор Пикълман. Преместих се в друг хотел и след като се регистрирах, изпратих телеграма на Скъдър, в която го молех да се видим по много важна работа, свързана с изящното изкуство. Асансьорът ми го достави след по-малко от час. Недодялан човек с глас на гръмовержец, целият вмирисан на евтини пури и нафта.
— Здрасти, професоре — провиква се той, — как вървят работите?
Разрошвам косата си още повече и го гледам през тъмните очила.
— Господине — казвам, — вие сте Корнелий Т. Скъдър от Питсбърг, щата Пенсилвания, нали?
— Същият — отговаря той. — Хай да му ударим по едно.
— Нямам нито време, нито желание да се отдавам на такива вредни и злокачествени занимания — казвам аз. — Дошъл съм чак от Ню Йорк по един въпрос, свързан с ра… свързан с изкуството. Доколкото разбрах, вие притежавате египетско слоновокостно изделие от времето на Рамзес Втори, на което е изобразена главата на царица Изида върху лотосов цвят. Изработени са само две такива изделия. Едното се смяташе за отдавна изчезнало. Напоследък имах щастието да го открия и купя от една зало… от един почти неизвестен виенски музей. Ще ми се да купя и вашия екземпляр. Колко ще искате?
— Ама че работа, професоре! — възкликва Скъдър. — Значи сте намерили изчезналия екземпляр? И искате да ви продам своя? Хиляди пъти не! Корнелий Скъдър няма намерение да разпродава колекцията си. У вас ли е това произведение на изкуството?
Показвам му го. Той го разглежда много внимателно.
— Да, прав сте — казва. — Това е вторият екземпляр, до най-малката подробност. Но ще ви кажа, аз не продавам, а купувам. Давам ви две и петстотин за вашия.
— Е, щом вие не продавате, аз съм готов да ви го продам.
Само — казвам — по-едри банкноти, ако обичате. Нямам време за губене. До довечера трябва да се прибера в Ню Йорк, че утре ме чака публична лекция в аквариума.
Скъдър подписва чек и го праща долу в хотела да го осребрят. Той си взема антиката, аз — парите и бързам към предишния хотел да се срещна с Анди, както се бяхме уговорили.
Анди крачи напред-назад в стаята си и току поглежда часовника.
— Е? — пита той.
— Две и петстотин — казвам. — В брой.
— Имаме само единайсет минути до влака — казва Анди.
— Грабвай куфара и ходом марш.
— За какво е това бързане? — питам аз. — Всичко е честно и почтено. А дори ако изделието е фалшификат, кой знае колко време ще мине, докато Скъдър открие това. Във всеки случай той беше сигурен, че е оригиналът.
— И е прав — казва Анди. — Това е собственият му екземпляр. Вчера, когато разглеждах колекцията му, той излезе за минута от стаята и аз го свих. Хайде, вземай куфара и бегом.
— Добре де — казвам, — тогава за какво беше тази измишльотина, че сме открили изчезналия екземпляр при антик…
— Оо! — казва отегчен Анди. — От уважение към твоята съвест. Тръгваме.