– Не съществува такова нещо като да преболедуваме заедно рака – беше го предупредил един консултант на съпрузи на раковоболни.
– Имаше ли изслушване тази сутрин? – пита Патрис. – Как беше?
– Повечето дела са скучни. Но преди малко беше изслушването по случая „Уорновиц“. Детското изнасилване, сещаш ли се?
– Делото, за което говорят по новините ли? Добре ли се представиха адвокатите?
– Не особено, но седях до Нейтън Кол, който им заложи няколко бомби. Сега трябва да влизам в заседателната зала и да го гледам как се чеше по гърба с дългите си ръце. Трябва да вървя.
– Ами, отивай тогава, Джордж. Ще ти се обадя, когато излъжа гайгеровия брояч.
След като затваря, той поглежда през прозореца към притиснатото между високите сгради шосе 843, което разделя сградата на съда от Сентър Сити, към издигащите се в далечината небостъргачи – масивни паметници на капитала. Идва лято, сезон на плодове и надежда, но настроението му остава есенно. Джордж е излязъл от релси и го знае. Макар да е известен като спокоен и уравновесен човек, напоследък все повече неща започват да го тревожат, като случая „Уорновиц“ например. Понякога става сприхав с подчинените си, понякога е непривично разсеян. Преди десетина дни изгуби мобилния си телефон – кой знае къде? Забеляза липсата му на връщане от официален прием на Адвокатската колегия. Накара Диниша да прерови целия му кабинет, а помощниците си изпрати да обикалят целия Сентър Сити. Сега използваше резервния апарат на Патрис.
Човек би си помислил, че Номер 1 го изнервя. Вероятно и това оказва влияние, но безпокойството му идва отпреди да получи първото писмо от анонимния натрапник. Свързано е по-скоро с деня, когато поставиха диагнозата на Патрис. С всяка клетка на тялото си той вярва, че жена му няма да умре. Лекарите полагат всички усилия, но не дават гаранция. Шансовете ѝ са деветнайсет на двайсет и тази вероятност не може да се повлияе дори от отличното ѝ здраве, в което все още се намира – стройна, със спортна фигура и хубав тен, все още красива.
При все това, както се изрази приятелят му Харисън Оуки, сериозните болести на тази възраст са като мигащите лампички в театрално фоайе. Ако животът е пиеса в три действия, значи завесата вече се е вдигнала за заключителната сцена. След като Джон Баниън прочете писмото на Номер 1, гласящо „Ще умреш“, съдията се опита да го успокои с малка шега, докато чакаха Марина.
– Този човек не става за журналист – каза Джордж, – защото това не е новина.
Все пак иронията не може да ти помогне много. Човек бавно осъзнава истината. И с нея идва неизбежната преценка на плюсовете и минусите. По принцип Джордж е безкомпромисен, дори краен в самокритиката. Съпруг. Баща. Адвокат. Съдия. В последно време той много внимателно следи баланса.
Съвещанието
Нейтън Кол е човек с изключителен, макар и доста тромав ум. Ако положението му в академичните среди може да се сравни с военен чин, той е генерал, накичен с медали – със сложни латински титли пред името, член на почетния орден на юристите, публикации в реномирани списания, дрън, дрън. С две думи, адски умен. Джордж винаги се е питал как Кол гледа на себе си. Вероятно както някои изтъкнати адвокати – смята се за стълб на безупречната логика. Нейтън обаче е непоправим ексцентрик. Първо, не се къпе. Вдишвайки миризмата му, човек има чувството, че прокарва бодлива тел през ноздрите си. Да попаднеш с него в малката съблекалня, където съдиите обличат тогите си, е жестоко мъчение. Ноктите му са мръсни, а чупливата му черна коса – сплъстена.
Джордж отдавна подозира, че нежеланието на Нейтън да се подложи на благотворното въздействие на сапуна и водата е свързано с изявената му параноя, която го кара с толкова плам да участва във всички спорове, сякаш със спечелването им доказва пред себе си, че никой не може да му навреди. Самият Нейтън никога не би признал слабостта си. Той никога не казва „искам“, „мисля“, „трябва ми“, нито показва загриженост, че някой друг може да се стреми към позицията му. Представя всичко като плод на безмилостната логика, често с лека самодоволна усмивка, която се прокрадва върху устните му.