Сега в близкия бетонен гараж съдия Мейсън хвърля куфарчето си на дясната седалка на колата си. Включва стартера, за да може да пусне климатичната инсталация – в поредната задушна юнска вечер – но още няма намерение да тръгва. Колата му – „Лексус LS 400“ от 1994 година – е остатъчен лукс от частната му адвокатска практика и той я поддържа грижовно, отчасти защото това е единственото нещо на света, което смята за изключително само свое. Тук след тежък ден той често премисля случаите и личните си проблеми, след като най-сетне се е отърсил от съдийската тога, чиято тежест чувства навсякъде в сградата на съда, независимо дали я е облякъл или не.
Мрачният покрит паркинг едва ли е най-предразполагащото за размисли място, особено като се има предвид, че едни от най-опасните престъпници в окръга се явяват там поне веднъж месечно, когато са на пробация. Макар че в работно време хората на Марина постоянно патрулират в гаража, поради бюджетните съкращения след 18.00 часа те минават рядко. Паркингът е ставал арена на въоръжени грабежи, побои и престрелки с участието на враждуващите киндълски банди – „Непокорните гангстери“ и „Могъща латино нация“ – във вечните им „уреждания на сметки“. „Стой вътре колкото се може по-малко“ е най-добрият съвет за всеки.
Сега съдията следи двамата хлапаци, един висок и един нисък, и двамата по анцузи, които на няколко пъти видя в страничното си огледало. Както изглеждат, вероятно са дошли за някои късно дело за наркотици. За известно време го хвана страх, че се опитват да го заобиколят, но те скоро изчезнаха и повече не се появиха. Каквото и да са намислили, той не смята да мърда оттук. Смътното чувство за притаена опасност винаги е било едно от нещата, с които гаражът привлича Джордж, чиято професионална кариера е основана изцяло върху убеждението, че истинската му същност се появява най-добре именно в този полуздрач.
Шофьорската седалка е голяма и удобна като луксозен диван, той я издърпва назад и леко я накланя, преди да си постави основния въпрос за днешния ден. Какво се крие зад случая „Уорновиц“? „Този случай съм аз“ – почти бе заявил пред колегите си преди няколко часа. „Аз“. Сигурно е искал да каже „Този случай е мой“, като жест на добронамереност: „Това е мой проблем“. Тази забележка обаче би прозвучала твърде собственически, понеже ролята му в най-добрия случай е да говори от името на колегите си.
Има чувството, че някаква скрита струна в душата му е била засегната. Затова Джордж, със затворени очи, продължава да рови из паметта си, докато изведнъж онова, което толкова дълго е търсил, изплува в съзнанието му. Усмивката му при първия спомен бързо помръква, когато си дава сметка за проблема.
Случи се преди повече от четирийсет години, в един друг свят. В Шарлотсвил през онези дни никой не би сметнал за смешно, ако Джордж, тогава първокурсник (никой не смееше да го нарече „заек“), заяви, че ще стане влиятелен човек и учен. Ходеше на лекции със сако и вратовръзка. Като всички мъже в рода си беше далтонист. Майка му беше дала индексирана картичка и му бе обяснила как да съчетава дрехите си, но той я загуби и всеки ден излизаше от общежитието със страх, че ще му се присмиват.
Тогава не беше щастлив. Поредицата от превратности, която щеше да го доведе тук, на хиляда километра от дома, бе започнала. Не можеше да назове всичко, което го тормозеше – безкрайните претенции на майка му, строгото придържане на баща му към изискванията на вярата и правилата на честта като кредо на аристократ от стар южняшки род. Да изкласиш сред непоклатимите ценности на южна Вирджиния, където малко дадености можеха да се поставят под съмнение, било то за Бог, янките или негрите, бе като да израснеш в тъмен килер. В гимназията Джордж беше решил да избяга и да прочете Керуак, Бъроус, Гинзбърг, бардовете на свободата, в които вярваше безрезервно, но не знаеше как да живее според веруюто им.
Ето защо толкова го тормозеше мисълта, че е още девствен. Разбира се, ако попита свещеника, учителите или родителите си, така трябваше да бъде. Все пак годината беше 1964. И тялото, и душата му обаче копнееха за свобода.
На шестата седмица след началото на първия срок в колежа се организира първото съботно-неделно парти. Изоставил училищната си любов, красиво, но доста ограничено момиче, той със завист гледаше как приятелките на състудентите му им идват на гости. Джордж се чувстваше окаян и сам. Мъжките приятелства, които си беше създал през първите седмици, сега отстъпваха на заден план пред основателните претенции на противоположния пол.