Замисля се над думата, над идеята. „Престъпление“. Той е юрист, безупречно различава добро и зло. Не, изобщо не е същото. При все това онази случка твърде много напомня случая от тазсутрешното изслушване. Момичето беше пияно. На практика неадекватно. По онова време поведението ѝ можеше да мине за мълчаливо съгласие. Но не и сега. Младежите в коридора на общежитието, включително и най-вече той, се възползваха от безпомощността ѝ.
В гробовния мрак на покрития паркинг Джордж Мейсън чувства пулса си. Сърцето му бие лудо. Сериозно е. Защото изведнъж е осъзнал, че е изгубил едно от утешенията на средната възраст. Има болка в ставите, отслабване на слуха, избледняване на паметта – дори рак. Изведнъж го обхваща чувството, че душата му е изтъняла като струйка дим. На петдесет и девет годишна възраст Джордж Мейсън започва да се пита кой всъщност е той.
Патрис
– Казвал ли съм ти за първия път, когато съм го правил? – пита я Джордж в болницата същата вечер.
Заради радиотерапията трябваше да прекратят лечението за заместване на щитовидната жлеза и тя се чувства, както се изрази, „жизнена като пихтия“. В 19.00 часа Патрис лежи в стаята си и разлиства списание. Самият Джордж е опакован като подарък – с хартиена престилка, боне и ботуши – седи до границата, очертана с тиксо на пода, на седем метра от жена си. Когато влезе преди няколко минути, Патрис вдигна предупредително ръце, спирайки порива му да я прегърне.
– Джордж, не се прави на герой. Сестрата току-що ти каза да не се приближаваш до мен.
Накара го да остави палачинката с месо, която ѝ беше донесъл, на масичката в другия край на стаята и сама си я взе.
Въпреки че се налага да стои далеч, атмосферата е топла, по-добре е от разговорите с телефонните слушалки като при затворническо свиждане. Патрис се надява, че утре вечер ще я изпишат и сподели няколко забавни мисли за онова, което нарича „живот на радиоактивен отпадък“. Въпросът, който той току-що ѝ зададе обаче, дойде неочаквано и очите ѝ, пронизващо сини, ясни като скъпоценни камъни, проблясват към него, едната вежда се извива нагоре към тъмното ѝ чело.
– Имам предвид секса – добавя той.
– Добре те разбрах, Джорджи.
Патрис насочва поглед към вътрешния телефон, поставен на отделно шкафче до леглото ѝ. Джордж обаче е спокоен. В стаята се чува ехо от високоговорителя пред стаята на сестрите. Спомените от гаража му тежат като камък пред входа на гробница. Бе чакал подходящ момент да ги сподели с Патрис и сега най-после заговори, знаейки, че сестрите скоро ще дойдат да го изгонят. Радиочувствителната лента, която са залепили на престилката над сърцето му, все още е зелена, но изтънява.
– Разказвал ли съм ти? – повтаря.
От десетилетия знае как Патрис е загубила девствеността си. Като седемнайсетгодишна преспала с двайсет и шест годишен младеж, в когото си мислела, че е влюбена. На задната седалка на кола. Обичайното смущение. Свършване набързо. После осъзнала, че го е направила, защото искала да го отхвърли от дневния ред, а не заради страхотния, красив, безполезен приятел на брат си.
Патрис се намръщва, прелиства една страница.
– Не си спомням, да си ми казвал, Джорджи. – После добавя с типичната ѝ склонност да омаловажава: – Може би това, че не съм се интересувала, значи нещо.
Той обаче не се отказва, има нужда от помощта ѝ.
– Е, замислих се за това. В светлината на онзи случай.
– Кой случай?
– Онзи с четирите момчета, спомняш ли си? От Глен Брей. – Насилва се да изрече думата: – Изнасилването. Казах ти, че днес беше изслушването.
Джордж чу репортажа по радиото, докато идваше. „Драматично развитие“, така го определиха. Един от съдиите намекнал, че самото дело било неоснователно. Пуснаха запис на Сапърстийн, който грачеше, сякаш Нейтън не подряза и неговите крилца. Джордж винаги ще съжалява за времето, когато всяко обсъждане в обществото бе коректно и лишено от емоции, а не като сегашната олелия.
– Е, как мина? – пита Патрис, вече забравила каквото ѝ каза по телефона следобеда.
Една от болните му теми е твърде пренебрежителното ѝ отношение към работата му. Постиженията ѝ като архитект са забележителни. Сградите могат да останат с векове. Красотата се запазва. Адвокатите, от друга страна, само се превземат. Но понеже Патрис смята правосъдната система за един голям фарс, а адвокатите – за пасмина необуздани невротици, разказът на Джордж за словесния двубой между Джордан Сапърстийн и Нейтън Кол я развеселява. За нея това е мислена разходка из страната, наречена Правосъдие. Въпреки изтощението тя за първи път тази вечер се смее с глас.