Обхванат от такива мисли, Джордж стига дома си в Ниъринг. Живеят тук от близо четвърт век; купиха къщата наскоро след като той излезе на свободна практика. Беше невзрачна къща, но с годините се превърна в платно за художническия талант на Патрис. Направиха четири ремонта, всеки от които тя (за разлика от съпруга си) приветстваше като идването на пролетта. Онова, което в началото приличаше на прерийно ранчо с плосък покрив, сега е два и половина етажна постройка с изящни орнаменти, повече от три пъти по-голяма от първоначалните си размери.
С вкус на мексиканска палачинка, все още някак си останал в устата му, Джордж минава през кухнята за бутилка минерална вода, после влиза в кабинета си, за да прегледа писмата и електронната си поща. Все още е леко раздразнен от бурното противопоставяне на жена си, когато се беше опитал да сравни случая „Уорновиц“ със своя преди няколко десетилетия. Има моменти, когато тя иска да вижда в него съвършения съпруг. За нея той винаги ще е нейният хубавец Джордж – почти неотстъпващ на нейната красота, с добри обноски, обичан от всички, глава на семейството ѝ, който, както преди време се беше изразил един техен приятел, изглежда като слязъл от корицата на каталог на „Дж. Крю“.
В това отношение се разбират добре, защото той е не по-малко взискателен към себе си, склонност, която може би щеше да поотслабне с времето, ако не се беше отдал на съдийстването. Да бъдеш съдия, според Джордж, означава да си надменен. Като адвокат той се стараеше никога да не осъжда клиентите си. Всеки друг в системата на правораздаване – полицаи, прокурори, съдебни заседатели и съдии – го прави; нямаха нужда от помощта му. Като съдия обаче човек е длъжен да определи кое е добро и кое – зло, дръзко начинание, защото за целта трябва да приемеш, че стоиш над слабостите, които искаш да порицаеш. След като си спомни какво се случи в кашона преди четирийсет години, всичко това му се струва жалък фарс.
Случката, от която през годините си беше спомнял само откъслечни фрагменти, сега се връща в съзнанието му с по-дълги епизоди. И след като сяда на бюрото си, Джордж си спомня, че нещата не свършиха с остроумната забележка на Джоан, жената, която стана спътничка в живота на Марио.
– Мили Боже, в читалнята спи някакво момиче – каза му на следващия ден отговорникът за дисциплината в общежитието Франклин Григсън. В осем часа сутринта в неделя старата сграда бе още заспала. Григсън и Джордж бяха може би единствените двама будни след нощния купон. Григсън тръгваше за църква. Джордж излизаше от тоалетната след поредното повръщане. Чувстваше се малко по-добре, но главата му кънтеше като камбана.
– Направи едно добро дело за всички – помоли го Григсън. – Намери чия е мацката и го накарай да я махне оттук.
Ако момичето бъдеше намерено така, управата щеше да отмени правото за посещение на жени в общежитието до края на семестъра.
Джордж се промъкна до вратата на читалнята. Стаята беше хубава, със светла дъбова ламперия, по която поколения колежани бяха издялали инициалите си. Разположените в единия край шкафове бяха пълни със стари книги с кожени подвързии. На вехтия кафяв диван в най-отдалечения от вратата ъгъл спеше някакво момиче. Беше стройно, русокосо същество с опърпана вълнена пола. В прозрачните чорапогащи на единия ѝ крак зееше голяма дупка. На Джордж му беше достатъчен един поглед, за да я познае.
Изтича на горния етаж и задумка на вратата на Хю Брайърли, докато той се показа по пижама.
– Лъжеш – заяви Брайърли.
Каза, че бил изпратил девойката до вратата на общежитието и ѝ предложил да ѝ намери кола, но тя била поизтрезняла и казала, че сама ще се оправи.
– Не я ли изпрати до тях? – попита Джордж.
Един аристократ (всъщност не един) може да се възползва от сексуалните услуги на млада жена в кашон от хладилник, но да не я изпратиш до дома ѝ бе тежко нарушение на кодекса на честта, който Джордж бе възпитан да смята за нещо свято.
– Стига си хленчил, Мейсън. Нямам представа откъде е? Изтърси се на мача. Какво трябваше да направя? Да я изпратя до стадиона?
– Какво смяташ да правиш сега? – интересува се Джордж.
– Аз ли? Колкото е моя, толкова е и твоя. Ти разкарай курвата.
Брайърли затвори вратата. Джордж си спомни за „наема“, който другото момче бе събирало предишната нощ, и отново задумка, но Хю не отвори. Доколкото си спомня сега, след онзи ден никога не си проговориха.
Долу младата жена се беше събудила. Изглеждаше ужасно. Седнала на проскубания ориенталски килим, облегната на стената, опитваше да разреше с пръсти косата си, сплъстена от мръсотията след всичко, което се беше случило снощи. Лицето ѝ гореше и Джордж предположи, че има алергия или е настинала. Голямата златна брошка, която трябваше да придържа полата ѝ, бе сложена накриво и върху блузата ѝ имаше тъмнопурпурно петно от плодов сок. Когато видя Джордж на вратата, момичето се наежи.