– Ти пък какво искаш?
Сега си спомня, че въпросът ѝ го накара да занемее. Защото изведнъж осъзна, че наистина иска нещо от нея. Сега, четирийсет и няколко години по-късно, седнал на голямото кожено кресло, което някога бе в адвокатската му кантора, Джордж Мейсън застива неподвижно. Паметта му се провира сред дебрите от спомени като сапьор през минно поле. Мисията е сложна. Едно непредпазливо движение ще провали шанса му, защото иска да се върне отново в кожата на онзи младеж, все още неоформен като характер. Какво очакваше от девойката, докато я гледаше от вратата? Не прошка. Би било твърде ласкателно да си мисли, че по онова време моралните му разбирания са били на такава висота. В онези дни нито за миг не му беше хрумнало, че всичко, което се случи, може да е станало без нейното съгласие. Вероятно е изпитал някакъв срам заради греха си и смущение, че я вижда. Може би се е изкушавал да я обвини, да я нарече с обидни имена, както направи Брайърли. Но застанал на двайсетина крачки от нея в старата читалня, нелепо, невероятно, той искаше от нея нещо повече от всички други – близост. Беше правил секс с нея пред другарите си, когато тя бе почти неадекватна, но при все това се чувстваше свързан с нея по един много първичен начин. Според Евклид правата линия е най-краткият път между две точки в пространството, независимо колко са раздалечени, и в онзи момент Джордж Мейсън съвсем авторитетно можеше да твърди, че в секса това е не по-малко валидно, отколкото в геометрията. Дали по някакъв инстинкт половият акт водеше със себе си желание за духовна близост? Като я гледаше така, Джордж отчаяно си помисли, че тя дори не знае името му.
Затова се представи. Приближи се и ѝ подаде ръка. Тя я пое непохватно.
– Мога ли да ти помогна с нещо? – попита той.
Въпреки добрите му намерения от въпроса му по зачервеното ѝ лице за миг се изписа отчаяние. По неразбираема за него причина девойката притисна слепоочията си с пръсти.
– Намери ми цигари – каза му. Вдигна празния пакет, който стискаше в едната си ръка, и го запрати на дивана. – Адски ми се пуши.
Той не помръдна, все още раздиран от противоречиви чувства.
– Не каза името си.
Тя се намуси, но се примири. Явно сметна, че това е цената, която трябва да плати, ако иска цигара.
– Хубаво – измърмори. – Хубаво, Джордж. Аз съм Лоли. Вичино. – Извърна се и облегна главата си на стената. – Казвам се Лоли Вичино и умирам за цигара.
Докато седи и си спомня за това, образът на четирите млади мъже от Глен Брей на предния ред в съдебната зала отново изплува в съзнанието му. Близките и адвокатите им надълго и нашироко тръбяха колко добри момчета били и облечени с тъмни костюми и прилично подстригани, те успешно играеха ролята, за което Сапърстийн ги беше подготвил. Дори най-умелият адвокат обаче не може да представи Джейкъб Уорновиц като добро момче. Той очевидно е хулиган с дълъг списък от дисциплинарни нарушения, включително четири предишни ареста, в гимназията и в колежа. Всеки от другите трима обвиняеми обаче има значителни постижения. Единият, отличник в един колеж на изток, смятал да постъпи на работа в щаба на депутатка от Конгреса. Друг е създал програма да учи бедни деца на зимни кънки и все още работи по нея като доброволец. Преди процеса третият е работил в спортната катедра на университета, където учи със стипендия на хокеист.
От съдийската катедра Джордж внимателно огледа и четиримата. Един от младежите показва признаци на преждевременно състаряване – слабата му косица е оредяла и е надебелял до степен, при която вече не прилича на спортист. Съдията се надяваше, че това е Уорновиц, макар да зае, че природата рядко следва човешкото правосъдие. Другите трима обаче бяха напети представители на своето поколение. С тревожни, невярващи очи гледаха как други решават съдбата им, както може да се очаква от човек, който току-що е научил, че целият му живот зависи от един час преди седем години.
Представяйки си ги сега, Джордж се опита да направи сравнение с онзи младеж в студентската читалня преди четири десетилетия. Защо да приема, че той е бил по-добър от тях? Не е ли възможно някой от тях – дори всички – да е изпитал вина, срам или грижа към Минди Дебойе след изнасилването? Не достатъчно силно, разбира се, за да признае грешката си, да извика линейка или родителите ѝ. Но те я бяха облекли като заспало дете, бяха я свалили на долния етаж, възможно ли е в никого от тях да не е имало частица хуманност?