Ето какво го тревожи най-много, дава си сметка той. Разговорът надхвърли далеч границите на коректността. От време на време му се случва при срещите с Ръсти. Джордж толкова е свикнал да го вижда като символ на почтеността, че отдава всяка негова дума или действие, независимо от вида им, на желанието за справедливост.
За негова чест, когато Джордж влиза в съблекалнята, Ръсти вече е размислил. Седи на тясната дървена пейка между шкафчетата, препасан с кърпа през корема, ставащ все по-отпуснат с годините.
– Джордж, в един момент трябваше да лапна някой мръсен чорап и да замълча. Нека забравим всичко това. Извинявай.
– Няма защо.
– Загрижен съм за теб, това е. Знаеш го.
– Да, знам. – Джордж все пак смята, че приятелят му е по-загрижен за съда, който управлява, неговото творение. – Ръсти, от трийсет години не се вслушвам в мнението ти. Станало ми е навик.
Двамата се усмихват.
– Казусът е труден, Ръсти. Много ме притеснява.
– Постоянно го премисляш, нали?
Нищо не премисля. След вчерашните спомени не смее да се мъчи със случая, докато не се успокои.
– Как е Патрис? – пита главният съдия.
Джордж решава, че забележката не е случайна.
Така Ръсти си обяснява нещата. Патрис е болна. Джордж е излязъл леко от релси. Може би е прав. Джордж му разказва накратко за състоянието на жена си. Тази сутрин лекарите му казаха, че вероятно ще изпишат Патрис довечера.
– Чудесно, чудесно – казва Ръсти.
Сетне двамата мъже, седнали на пейката в съблекалнята, потъват в мълчание, в което темата „Уорновиц“ някак си продължава да витае във въздуха.
– Ръсти – заговаря накрая Джордж. – Съдията може ли да бъде освободен от дадено дело, ако нещо в случая му напомня за него самия.
Едва след като го казва, той си дава сметка колко тенденциозно звучи въпросът. Ръсти сигурно вижда себе си в лицето на всеки подсъдим.
– Делата трябва да ни напомнят за самите нас, не е ли така, Джордж? Нали милосърдието се крепи на това. – Главният съдия става и окуражително подава ръка на колегата си. – Днеска ме разби.
– И още как.
– Каквото и решение да вземеш по този казус, ще е правилно, сигурен съм.
Джордж неубедено поклаща глава.
– Просто…
– Какво?
– Понякога не се ли питаш?
– Какво?
Когато Джордж изрича мисълта си, по тъмните очи на Ръсти личи, че е казал възможно най-обезпокоително нещо за приятеля си.
– Кои сме ние? – попита Джордж. – Кои сме ние да съдим?
Проекторешението
– Помощничката на Кол ми каза, че ние ще пишем становището за „Уорновиц“ – казва Касандра Оуки, нахълтвайки в просторния личен кабинет на съдията, секунди след като Джордж е дошъл на работа в четвъртък сутрин. – Каква е интригата?
– Интрига ли?
– Ами, какво ще правим със случая? Попитах Джон. Не си възложил на никого от нас да пишем становището. Срокът изтича след две седмици.
Каси е временна помощничка на Джордж. Другият му помощник, Джон Баниън, е на постоянен щат, но на мястото на Каси всяка година идва различен студент по право. След две седмици ще дойде нов стажант и след като го обучава десет дни, Каси ще започне работа във фондация, представяща бедни емигранти. Тя е създадена за по-велики неща, но съдията не би казал, че ще му е мъчно, когато си тръгне. Познава Каси – дъщеря на Харисън Оуки, негов бивш партньор в адвокатската кантора и добър приятел – още от времето, когато риташе в корема на майка си и заради нея наруши принципа си да не назначава близки хора. Доста негови колеги го правят и Каси е много способна. Беше отлична студентка и всъщност Джордж се почувства поласкан, че прие да дойде при него пред друго място, което ѝ предлагаха във федералния съд. Работи безупречно.
Каси обаче е сред онези изключително надарени млади хора – умна, бивша тенисистка, висока и с удивително руса коса – които са получавали толкова малко упреци в живота, че на практика не са научила нищо за нормите на поведение. Говори, без да са искали мнението ѝ и без да се замисля – често с такова самочувствие, сякаш тя, а не той седи зад съдийската катедра. Влиза в личния му кабинет, без да чука, както и преди малко, и въпреки многобройните му забележки, още го нарича Джордж пред други хора, своеволие, което дори Диниша вече не си позволява. От време на време Джордж се чувства като звероукротител, принуден да използва всички възможни средства, за да се отбранява от разбеснялата се Каси.