– Диниша.
– Само тя ли?
Истината му се стоварва като гръм от ясно небе. Зик. Значи все пак е бил Зик. Известно е, че той спокойно рови из нещата на майка си. Тя е записала някъде паролата и Зик я е намерил. Съдията изрича името му.
– Гениална идея – отбелязва Марина. – Точно това ми хрумна, когато ми се обадиха от Бюрото. Само че първото писмо е било изпратено в петък, когато Зик е бил в Сейнт Луис. Току-що се обадихме във фирмата и оттам потвърдиха. Чист е.
Чист, но вече безработен, помисля си Джордж. Работодателят на Зик в Сейнт Луис няма да го задържи и един ден, след като от ФБР се интересуват за него. Лошо за момчето. Това е другата страна на проблема. Но както винаги, Джордж съжалява най-много за майката на Зик.
– Добре – подема той. – Докъде бяхме стигнали?
– Паролата за компютъра ви. Само Диниша ли я знае?
– Да. – Джордж се замисля. – Но ако съм работил на компютъра и съм излязъл за малко, той се изключва автоматично едва след колко… петнайсет минути?
– Би трябвало да са десет. Да предположим тогава, че някой е влязъл точно в този момент и е написал писмото за секунди. Кой би могъл да бъде?
– Всеки от подчинените ми.
– Добре. Това ще са главните заподозрени. Заради удобния момент. Кой друг може да е минавал оттам?
– Понякога някой от другите съдии идва да остави проекторешение. Напоследък използваме електронната поща, но от време на време се налага да обсъдим нещо и тогава колегите ми предпочитат лично да ми донесат становището си. Предполагам, че ако първия път ме е нямало, може да го е използвал като повод да се върне пак.
– Можете ли да ми кажете с кои съдии работите сега?
– Идва краят на сесията, Марина. През последния месец вероятно съм имал работа с всеки съдия в съда.
– Така. Значи включваме подчинените ви. Съдиите. И?
– Може би техните помощници. Ако говорим обаче за човек, което е можел да мине покрай Диниша, без да събуди подозрение, трябва да включим и твоите хора. Мърф и теб.
– Съгласна съм да включим името ми, но само след вашето в списъка. Кой друг?
– Куриерите. Чистачите. За други не се сещам.
– Добре. Откъде ще започнем?
– Какво да започнем?
– Ами, да разпитваме персонала ви.
Джордж си го представя. Ще бъде груб разпит. Диниша, Джон, Каси, Маркъс. Ще бъдат притиснати, обвинени. Това никак не му се харесва и той го казва.
– Подозирате ли някого, господин съдия? Някого, когото трябва да притиснем първи.
– Може ли да помисля до утре?
Марина се съгласява. Ейбъл ще го закара в съда, после у дома. Когато стигат до микробуса, Джордж изведнъж щраква с пръсти и изтичва обратно в участъка, за да говори с Грисъм.
– Забравих нещо. Къде е колата ми?
Тя е в гаража на полицията, в ръцете на криминалистите. Дори след като са събрали улики – отпечатъци, следи, снимки – докато прокуратурата я освободи, ще минат няколко дни.
Грисъм се подсмихва:
– Освен това нали няма да шофирате в това състояние, господин съдия? Нека първо да ви мине ръката.
– Ченгета – измърморва Джордж, когато се качва в микробуса при Ейбъл.
В кабинета си установява, че верният Баниън му е оставил някои документи на креслото, разпечатки от един интернет архив. Отначало Джордж не проумява за какво са. Разпечатката съдържа списък на статии от жени на име Лоли или Вичино. На края на първата страница има четири заглавия от списания за бродерия от някоя си Лоли Вичино Гарднър. С помощта на друга търсачка Джон е намерил телефонния номер и адреса ѝ в Ливмор, Калифорния.
Джордж поглежда часовника си. Там са с два часа назад.
– Ще се забавя още няколко минути, Ейбъл – извиква той.
Разположил се на зеления диван, с полицейско романче в ръка, Ейбъл махва небрежно, докато Джордж затваря вратата.
Защо? – пита се той. Но вече набира номера. Обажда се някаква жена, задъхана е, сякаш е тичала.
– Казвам се Джордж Мейсън. Съдия Джордж Мейсън. Търся Лоли Вичино… или жена, която навремето се е казвала така.
Кратко мълчание.
– На телефона.
– Вие ли сте онази Лоли Вичино, която е учила в колежа „Калъма“ през 1964 година? – пита той, макар че от лекия тайдуотърски акцент в единствените две думи, които тя изрече, вече е сигурен, че е тя.
Междувременно Лоли Вичино пресмята нещо на ум.
– За пари ли се обаждате? Да не събирате подаяния за онова място? Защото, приятел, ако е така, сбъркали сте адреса.
– Не, госпожо – отговаря Джордж, давайки си сметка, че самият той звучи малко като преди четирийсет години. – Нищо подобно. Не.
– Казвате, че сте съдия, а?