Той повтаря името си.
– В Дюсабл.
– Дюсабл. Никога не съм била там. Сигурен ли сте, че няма грешка?
– Не, няма грешка. Не се обаждам по официален повод.
– О, така ли? Надявах се да ми съобщите, че съм получила наследство от далечен роднина.
Тя се изкисква мрачно.
– За съжаление, не – отвръща той.
– Защо тогава?
Накрая ѝ казва, че е бил студент в Шарлотсвил.
– Познавам ли ви? – пита тя.
– Мисля, че да.
– Гаджета ли сме били? Не съм ходила с никого от там.
– Не.
– Как сме се запознали?
Настъпва моментът. Думите не искат да излязат от устата му. Би било жестоко да ѝ напомни нещо, за което не иска да си мисли, било то от неудобство или заради преживяната болка. Той продължава да мълчи.
– Защото гледам да не мисля за това – добавя тя. – Оттогава не съм стъпвала в оня край. А вие?
Той също не е стъпвал там. От смъртта на родителите му. Двете му сестри са в Кънектикът. Той се е отказал от Вирджиния. Лоли Вичино също.
– Там всичко е толкова закостеняло – казва тя. – Радвам се, че се махнах. Да ви кажа истината, дори не искам да говоря с хора оттам. Как казахте, че сме се запознали?
– Имам спомен, че сме се срещали случайно. На едно есенно парти. Спомних си за някои неща, които се случиха тогава.
– Е, аз със сигурност не си спомням. Нямам спомени от ония години. Тогава мразех всичко около себе си.
– О…
– Така че съжалявам, не мога да ви помогна, господин съдия. Мейсън ли казахте?
– Да.
Тя се замисля. Разбира се, че името ще ѝ звучи познато. Не може да си израснал във Вирджиния и да не си чувал името Джордж Мейсън. Има университети, кръстени на него, улици. Ако не ѝ беше познато, вече да е затворила.
– Предполагам… Предполагам, че ми е любопитно да науча как се е развил животът ви оттогава.
– Така ли? Защо? Как се разви вашият живот, съдия Мейсън?
– Доста добре – отвръща той, без да се замисля. – Много добре.
Дава си сметка, че този въпрос си е задавал подсъзнателно през последните месеци и това е отговорът. Той има повече от всичко, което някога е искал. С чисто сърце може да го каже, особено след като го избраха в апелативния съд. Семейството му винаги се е справяло отлично, с малки колебания. Съдия Мейсън осъзнава, че към него съдбата е била по-благосклонна, отколкото към повечето хора.
– Не мога да кажа същото за себе си – споделя Лоли. – Справям се. Винаги съм се справяла. Но положението ми е такова, сещате ли се? Живея ден за ден. Така е при всички, нали? На никого не му е лесно, господин съдия.
– Е, съжалявам, ако с нещо съм утежнил положението ви.
Ако тя беше настояла за ясен отговор още щом вдигна телефона, Джордж щеше да ѝ признае, че ѝ се обажда, за да поиска помощ по едно дело. Мислеше си, че ѝ се обажда, за да види какви поражения е имала онази случка и колко гняв е запазила Лоли след четири десетилетия. Или да се опита да потвърди сегашните си предположения. Дали е искала да се самонакаже и унижи, когато е отишла при Хю Брайърли и съквартиранта му, или просто е пострадала от една от онези дълбоки заблуди на младостта, които наричаме забавление? Или дори е била принудена? Възможно ли е, ако животът е бил по-жесток към нея, това да не е бил единственият такъв инцидент? Оказва се обаче, че най-силното му желание е да ѝ се представи като човек, който се е поучил от грешките си и вече не ги повтаря. Човек, който гледа със съжаление на миналото си. Човек, който съжалява, че не е сторил нещо добро вместо лошото в онзи съдбовен момент на живота си, не само заради себе си, но и заради нея. Искаше му се да ѝ каже всичко това.
– Боже! Сега схващам. А бе, вие да не сте от „Анонимни алкохолици“?
– Не.
– Защото те те карат да се обаждаш на хора, които не си виждал от векове, и да им казваш, че съжаляваш. Затова се махнах от тях. Не виждах смисъл. Кой ще ми прости за всички глупости, които съм направила? Никой. Това е сигурно. Затова продължавайте напред. Това трябва да направите. Не можете да промените миналото, нали, господин съдия? Права ли съм? Затуй го забравете. Така правя аз.
– Разбирам.
– Има такива хора и аз съм от тях. Затова съжалявам, но не мога да ви помогна. Какво и да е станало, то вече е история.
– Разбира се.
– Благодаря за обаждането, господин съдия.
След като ясно му представи философията си, тя бърза да затвори, за да не му даде възможност да ѝ напомни нещо повече. Като фон се чува друг глас, някаква жена, чиято поява само усилва желанието на Лоли да сложи край на разговора. Последната дума, която Джордж чува, преди връзката да прекъсне, е „странен…“
Каси