Започнал кариерата си като щатен съдебен защитник, Джордж Мейсън е получавал доста заплахи и никога не им е обръщал внимание. След определено време в ареста повечето престъпници достигат до убеждението, че ако си наемат „истински“ адвокат, а не получаващ заплата от същото място като прокурора, той ще съумее да ги измъкне, колкото и свидетели или преки улики да има срещу тях. По-изпечените мошеници, които бе представял в частната си практика, също понякога си изпускаха нервите, особено когато осъзнаеха, че всички пари, които са му платили, само са постлали пътя им към затвора. При сегашната му длъжност също се намират недоволни подсъдими да го тормозят. Никоя от тези заплахи не е довеждала до нещо по-сериозно от появата на някой бивш негов клиент, окован с белезници и гледащ на кръв, в съдебната зала.
Находчивостта, с която Номер 1 пише посланията си обаче, ги прави по-трудни за пренебрегване. За разлика от повечето заплахи, които Джордж е получил през годините, те не са подписани; авторът им не държи съдията да си спомни на кого е причинил зло. И разбира се, последните събития в Синсинати, където един съдия и близките му бяха намерени убити, карат всеки, който носи тога, да се чувства застрашен.
Първото върнато писмо гласеше просто: „Ще платиш“. Джордж го сметна за получено по погрешка и го изтри. В рамките на няколко часа обаче дойдоха още две със същото съдържание. Джордж ги сметна за рекламни имейли. „Ще платиш… по-малко“. За застраховка на автомобила. За ипотека на жилище. За виагра. След два дни дойде ново: „Казах, че ще си платиш. И ще си платиш.“ После се получиха още няколко, като всяко повтаряше едно изречение от предишното и съдържаше някое ново. „Ще си платиш. Ще платиш с кръв.“ „Ще платиш с кръв. С твоята кръв.“ „С твоята кръв. Ще умреш.“ Помощникът му Джон Баниън точно влизаше в кабинета, когато писмото, заплашващо със смърт, се появи на екрана на Джордж и той помоли Джон да погледне. Баниън се разтревожи доста повече от началника си и настоя да предупредят охраната на съда.
Сега охраната пак е тук, в лицето на миловидната началничка Марина Джорнале, която нахълтва в приемната, докато Джордж все още стои зад Диниша. Около метър и петдесет висока, Марина компенсира ниския си ръст с енергичност. Поздравът ѝ винаги е придружен с пресипнал смях на заклета пушачка и разтърсващо ръкостискане. Подстригва черната си коса късо отпред, но я оставя дълга на тила, и не използва козметика. С дълго жълто-кафяво яке, част от униформата ѝ, и черен колан, стегнат през кръста, прилича на фризер, натъпкан в кашон за транспортиране.
– „Предсмъртно бдение“ истински уебсайт ли е? – пита съдията, когато я въвежда в просторния си кабинет.
Джордж затваря двете врати: една към приемната, другата – към страничната стаичка на помощниците му.
– О, да. Цяла сутрин съм говорила с човека, който го поддържа. През цялото време ми повтаряше, че живеем в свободна страна.
Джордж Мейсън IV е бил сред основните движещи сили за приемане на Закона за правата и съдията често се пита колко време щеше да издържи знаменитият му прадядо в съвременна Америка, преди да възроптае срещу Първата поправка. Няма свобода, която да не води до грях. Интернет създаде цели общности от несъобразяващи се с нищо луди, даващи израз на безумните си мании, криейки се зад компютрите си.
– Какво казаха от Бюрото? – пита Джордж, след като се настанява зад голямото си бюро.
Марина сяда на дървеното кресло срещу него.
– Ще пуснат проследяваща програма в компютъра ви при първа възможност, но предполагат, че вече знаят деветдесет и девет процента от онова, което могат да научат за писмата.
– А то е…?
– Накратко, няма начин да се разбере кой изпраща имейлите.
– Хубава работа.
– Какво знаете за проследяването на електронни писма, Ваша Чест?
– Нищичко.
– Нито пък аз. Но умея да си водя записки.
Марина се изсмива гръмогласно и изважда от джоба на якето си малък бележник. Тя е братовчедка на легендарния и отдавна покоен началник на полицията в окръг Киндъл Огъстин Болкаро. Предвид практиката на служебно покровителстване на роднините в тези среди, навремето Джордж подозираше, че Марина не притежава необходимите качества за поста, който заема. Оказа се, че е грешал. Дъщеря на ченге и бивша детективка, Марина има силна интуиция на човек с дългогодишна служба в полицията. Винаги е откликвала лично на всичките му обаждания и (което наистина заслужава възхищение) бързо осъзна, че персоналът ѝ, твърде малък заради бюджетните съкращения, няма да може сам да се справи. Затова се обърна към ФБР, откъдето с готовност се включиха, защото неправомерното използване на междущатските комуникационни пътища е проблем на федералната полиция. Двамата мълчаливи техници прекараха цял ден в кабинета му миналата седмица, докато направят копие на твърдия диск на компютъра му.