Той обаче изпитва много малка част от тези емоции. Джордж остава достоен син на баща си и започва да се упреква. Защото се е провалил жестоко. Беше твърде разстроен от собственото си нещастие, за да мисли за друго освен за желанието да избяга. Макар да знаеше за дълбоко смущаващото естество на онези кадри, той ги натресе на Джон, без да се замисля за последствията. Съдията разбира, че провалите му са съпроводени от жестока ирония. Гърчейки се под тежестта на лошото си минало, той остава негов пленник; именно остатъците от старомодното кавалерство го накараха да отхвърли мисълта, че може да повери работата на Каси. Истината е, че както Джон явно е усетил, тя може би е по-добре подготвена за задачата. Може да не си пили ноктите или да яде пуканки, докато гледа касетата, но по отношение на отношенията между мъже и жени Каси е може би най-широко скроеният човек в тази кантора. Касетата щеше да я вбеси, да предопредели мнението ѝ за правилното решение по делото. Но тя щеше да приеме съдържанието ѝ много по-спокойно от Джон поради една съществена причина: нямаше да научи от него нищо, което от край време се старае да не научава за човешката природа – или за себе си.
– На всичкото отгоре искате да освободите тези момчета – проплаква Джон. – Искате да ги оставите да правят всичко това… – търси подходяща дума, но не намира – … всички онези ужасни, ужасни неща, искате да ги пуснете, когато трябва да ги накажете!
– Джон. – Съдия Мейсън понечва да успокои помощника си, но се осмелява само да го потупа бащински по рамото. – Джон, трябваше да кажеш нещо.
– Това беше най-лошото! – Джон излива порой от сълзи и се разревава още по-силно. – Господин съдия… господин съдия, не исках да ви разочаровам.
„По каква логика се водят хората?“ – пита се Джордж. Всички ние. Всеки един от нас. Според желязната логика на закона Джон трябваше да си каже какво го мъчи. Но като се замисля върху положението на помощника си, той осъзнава колко невъзможно му е било. Можел ли е самотникът Джон Баниън, толкова потресен и отвратен от онези кадри – можел ли е да изкаже чувствата си пред другиго? Нищо чудно, че си е помислил, че съдията ще се разочарова.
Имало е и още една пречка: ако каже, е трябвало да спре да гледа.
– Джон, ужасно съжалявам – казва съдията и сам се изненадва от искреността си.
Това е най-лошото: с недалновидността си той е похабил един пълноценен човек. Оставен сам със себе си, Джон вероятно до края на живота си щеше да избягва онова, с което съдията го принуди се сблъска.
– Наистина, Джон. Много съжалявам.
Дава си сметка, че вероятно няма думи, които да оправят нещата, но извинението му накарва Баниън отново да се разкрещи:
– Не се правете на благороден! Винаги искате да сте най-добрият. Аз съм единственият, който съжалява.
Цикълът се повтаря, както несъмнено се е въртял със седмици: гняв, после – срам. Баниън изпада в поредния пристъп и дълго време плаче безутешно, сетне изведнъж вдига пребледнялото си лице и за първи път поглежда Джордж с насълзените си очи.
– Простете ми – проплаква. – Умолявам ви да ми простите. Можете ли да ми простите, господин съдия?
Прошка, мисли си Джордж. Изповедта сама по себе си невинаги е добра за душата. Но прошката винаги е. Това крехко, просто нещо, което всички преследват в тези коридори и зали със седмици като копнеещ дух.
– Прощавам ти, Джон. Наистина, прощавам ти.
Съдията още веднъж потупва Джордж по рамото. Баниън тръсва оредялата си кестенява коса.
– Просто не ме бива за това – признава пред съдията.
– За кое?
Баниън поплаква още известно време, преди да отговори:
– Не ме бива за човек.
Съдебното решение
Н. 94-1823
АПЕЛАТИВЕН СЪД
ТРЕТИ АПЕЛАТИВЕН РАЙОН
Народът на щата с/у
Джейкъб И. .Уорновиц
Келън Кук Мърфи
Тревор Уит Ардън ван Дорн
Обжалване на присъда, издадена от Върховния съд на окръг Киндъл
Пред съдии Мейсън, Пърфойл и Кол.
Съдия Мейсън представя Решението на Съда: