— Благодаря, брате. Чест е за мен.
Тогава възрастният мъж се усмихна и свали ръката си.
— Просто се надявам, че онези, от които бягаш, ще бъдат заслепени от слънцето, Дери. Ще се моля да са толкова слепи, колкото Саул от Тарс, когато минаваш край тях.
Дери премигна от изненада насреща му и той се позасмя.
— Не са много тези, дето, присъединявайки се към нас, настояват да си обръснат главата, след като са прекарали само ден или два на пътя, Дери. Но все пак, смея да твърдя, то с нищо не ти навреди, независимо колко неумело си служи с бръснача брат Джон.
Дери го гледаше като втрещен и въпреки неудобството си — развеселен.
— Чудех се наистина, брате, как стана така, че някои от вас имат обръснато петно на темето, не по-широко от три пръста, пък мен като че ли ме обръснахте чак до ушите.
В погледа на брат Питър проблесна игриво пламъче.
— Това беше мое решение, Дери. Сметнах, че щом някой е толкова настоятелен да му обръснат главата, ние трябва да удовлетворим максимално желанието му. Прости ми, чедо, ако можеш.
— Разбира се, брат Питър. Ти ме доведе тук жив и здрав.
Импулсивно, Дери запретна робата си бръкна надълбоко, като извади кесията. Притисна я в ръцете на монаха и стисна пръстите му върху мократа кожа.
— Това е за теб. Вътре има достатъчно, за да ви изхранва в продължение на месец, та и повече.
Брат Питър замислено претегли с ръка кесията, после я протегна обратно.
— Господ ни изхранва, Дери, винаги. Вземи си я обратно, макар че добрината ти ме трогва.
Дери поклати глава и отстъпи назад с протегнати ръце.
— Моля те, брате, за вас е.
— Добре, добре — рече възрастният мъж и я прибра. — Убеден съм, че ще ѝ намеря приложение или пък някой ще има по-голяма нужда от нас. Господ да те закриля, Дери. Кой знае, може да дойде време, когато ще пожелаеш да вървиш с нас по-дълго от няколко дни. Ще се моля за това. Хайде, братя, че дъждът заваля отново.
Всеки един от групата дойде да стисне ръката му и да му пожелае всичко добро, дори Мълчаливия Годуин, който смаза дланта му в огромния си юмрук и го потупа по рамото, все още приведен под тежестта на камъка на гърба си.
Дери стоеше сам на улицата на върха на хълма, която минаваше покрай замъка, и гледаше как групата монаси бавно се спуска надолу. Вярно беше, че пак вали, и той потръпна, докато се обръщаше към портала на кралската крепост. Имаше натрапчивото усещане, че го гледат, затова се затича, скри се под навеса на стената и приближи към тъмната фигура на дежурния пазач. Присви очи в сумрака. Мъжът беше подгизнал до кости, точно като него, стоеше там във всяко време с алебарда и звънец, с който вдигаше тревога.
— Добър вечер, сине — рече Дери и вдигна длан, за да изпише кръстния знак във въздуха.
Пазачът го погледна.
— Тук не е позволено да просиш, отче — рязко отвърна той, но добави и „съжалявам“, след като размисли за миг.
Дери се усмихна, зъбите блеснаха на загорялото му лице.
— Изпрати съобщение на капитана си. Той ще пожелае да дойде тук, за да ме види.
— Не и в този дъжд, отче, истина ти казвам — с неудобство отвърна мъжът.
Дери хвърли бърз поглед нагоре-надолу по пътя. Наоколо нямаше никой, а пък той беше изтощен и направо умираше от глад.
— Кажи му „лозе“ и ще дойде.
Известно време другият го гледаше с подозрение, докато той чакаше и се мъчеше да се покаже колкото може по-уверен. След малко мъжът отстъпи, сви рамене и подсвирна пронизително. Вратата в помещението на охраната зад него се отвори и Дери чу как някой напсува дъжда и студа, които нахлуха вътре.
Мъжът, който излезе имаше красиви мустаци, които веднага увиснаха на дъжда. Бършеше си ръцете с кърпа, а по устата му се виждаха пресни следи от яйце. Той не обърна внимание на монаха, застанал на вратата, а се обърна към пазача.
— Какво има?
— Този монах, сър. Помоли да ви доведа.
Дери усети как търпението му се изчерпва, след като капитанът продължаваше да не му обръща внимание. Заговори бързо, ала потракващите зъби му пречеха да говори ясно.
— Замръзнал съм, мокър съм и съм гладен, Хобс. Думата е „лозе“ и кралицата ще иска да ме види. Пусни ме вътре.
Капитан Хобс тъкмо бе отворил уста да реагира гневно, че се обръщат към него с такъв тон, когато се усети, че са използвали името му, както и думата, която му бяха казали да запомни преди няколко седмици. Тогава изведнъж застина и мигновено промени държанието си. Вгледа се по-внимателно в мръсния монах, който стоеше пред него.
— Мастър Бруър? За бога, човече, какво се е случило с главата ти?