— Ако искаш да знаеш, Хобс, дегизиран съм. Сега ще ме пуснеш ли вече? Болят ме краката и ми е толкова студено, че ей тук мога да си пукна.
— Да, сър, разбира се. Ще ви заведа при кралицата. Само преди няколко дни Нейно величество питаше за вас.
Дъждът се засили още, плющеше върху нещастния пазач, докато те се отдалечиха и влязоха на топло.
Колкото и уморен и съсипан да беше, Дери не можеше да не забележи как всичко навред е притихнало и тишината става все по-плътна, докато Хобс го водеше към покоите на краля. Слугите минаваха, без да вдигат обичайния шум, и ако изобщо говореха, то го правеха шепнешком. Хобс го доведе до една врата, след като даде още една парола на двамината, които я охраняваха. За Дери бе ясно, че в състоянието на краля не е настъпило подобрение. Четиринайсет месеца бяха минали, откакто крал Хенри беше загубил съзнание и изпаднал в толкова дълбок ступор, че никой не можеше да го извади от него. 1454-тата година беше стигнала до края на лятото си, без да има крал на трона в Лондон и единствено херцогът на Йорк управляваше на негово място в ролята си на Пазител и Защитник на кралството. Англия имаше дълга история на регенти за кралските деца — самият Хенри бе имал нужда от качествени мъже, които да управляват вместо него, когато бе наследил трона в детска възраст. Но нямаше прецедент за лудост, несъмнено наследена от майката на Хенри и от опетнения френски кралски род.
Дери бе подложен на цялостен обиск и го изтърпя. След като пазачите се увериха, че не носи оръжие, или поне че не намериха такова, обявиха пристигането му и отвориха вратата към вътрешните стаи.
Той влетя вътре, обгръщайки с поглед сцената — кралицата и краля, които вечеряха. На пръв поглед крал Хенри сякаш си седеше нормално, клюмнал над купичка със супа. Дери забеляза въжетата, с които го бяха вързали за стола, тъй че да не пада, както и слугата, който вдигна очи при неговото влизане — той държеше лъжица, с която да храни господаря си. Приближавайки, Дери видя също, че Хенри носи лигавник, в който се бе събрала толкова супа, колкото вероятно беше влязла и през устата му. Гъст бульон капеше по отпуснатите устни на краля, а когато Дери коленичи със сведена глава, чу как тихо се задавя.
Капитан Хобс не прекрачи по-напред от прага. Вратата се затвори в гърба на Дери и той видя как младата кралица се надига от мястото си с изписан по лицето ужас.
— О, главата ти, Дери! Какво си си причинил?
— Ваше Величество, предпочетох да дойда при вас, без да ме наблюдават и да докладват за всяка крачка. Моля ви, нищо не е. Със сигурност ще порасне пак, или поне така ме уверяват. — С раздразнение той забеляза, че кралицата сякаш се бори със смеха си.
— Прилича на яйце, Дери! Почти не са ти оставили коса.
— Да, Ваше Величество, францисканският монах, който държеше бръснача, се оказа необичайно прецизен.
Дери се изправи от пода и усети как леко се олюлява — призля му за миг от топлата стая и глада.
Кралицата видя колко е омаломощен и усмивката ѝ изчезна.
— Хъмфри! Помогни на мастър Бруър да се настани, преди да е паднал на пода. Бързо, всеки момент ще припадне.
Дери се огледа замаян, за да открие човека, към когото бе отправено това. Усети как го хващат под мишниците и го настаняват върху широк дървен стол. Премига и се помъчи да си събере ума оттам, където изведнъж му бе притъмняло. Подобна слабост беше унизителна, още повече след като знаеше, че брат Питър е все още навън на дъжда, запътен към своя хамбар и мястото за преспиване.
— Ще се оправя за миг, Ваше Величество — рече Дери. — Бях на път дълго време.
Не ѝ каза, че са го преследвали, че е трябвало да употреби цялата си изобретателност и контактите си докрай, само за да избегне мъжете, които го издирваха. На три пъти го разкриваха и го преследваха през изминалия месец, два пъти в седмицата преди да се присъедини към монасите. Знаеше, че ще дойде време, когато краката ще го предадат или няма да успее да стигне до безопасно място, където да се скрие. Хората на Йорк го бяха оплели в мрежите си и настъпваха. Почти усещаше грубите вървища около врата си.
Той вдигна очи и благодари на мъжа, който го подкрепи — очите му се разшириха, щом разпозна херцога на Бъкингам. Хъмфри Стафорд беше червендалест и едър, мъж с огромен апетит. Беше се справил с Дери все едно беше лек като перце и главният шпионин се зачуди колко ли от теглото си е загубил по пътя.
Херцогът се приведе и се вгледа в него, като огромният му издут нос се набръчка гнусливо.
— Смъртно уморен — заяви той. Дери с неудобство откри, че онзи се навежда още повече и го подушва. — Дъхът му е сладък, Ваше Величество, като от загнило. Каквото и да е онова, дето има да ни казва, да го казва веднага, преди да се е гътнал и да ни умре в ръцете.