Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал
Тайните на тамплиерите и масонската ложа
Предговор
Мнозина бяха заинтригувани от историята на един френски свещеник, живял в края на миналото столетие в селце в подножието на Пиренеите и открил нещо, което му донася цяло състояние, възлизащо на милиони франкове. Разказът започва със скрито съкровище, за да прерасне в същинска историческа детективска история, в едно съвременно търсене на Свещения Граал, тласък за което дават няколко свитъка със закодиран текст и в което присъстват и рицарите тамплиери, и катарите от XII и XIII в., и различни тайни общества, и една позабравена династия френски крале, изместена от престола преди повече от хиляда и триста години.
След близо десетгодишни проучвания Хенри Линкълн, Майкъл Бейджънт и Ричард Лий публикуват своите изводи за тази прелюбопитна загадка: в Рен Льошато всъщност е открито не съкровище, а една тайна, сензационна и спорна, зародила се в малкото селце в Пиренеите, за да отекне в целия западен свят и да окаже влияние върху съвременната политика и християнската религия. Тази тайна е свързана със Свещения Граал, който обаче се оказва не загадъчният потир от средновековните предания, а нещо много по-същностно, изиграло съдбовна роля в историята на Западна Европа.
Загадката обхваща и съвременността, към нея имат отношение личности като Дьо Гол и Малро. Тя хвърля нова светлина върху цели епохи и събития като Ренесанса и кръстоносните походи и може би най-интересното — върху произхода на християнството и личността на Исус Христос.
Увод
През 1969 г. отивах в Севените, където щях да карам отпуската си, и по пътя купих съвсем случайно книга с меки корици — „Прокълнатото съкровище“ от Жерар дьо Сед, увлекателна, забавна история, в която се преплитаха исторически факти, мистерии и догадки. Сигурно после щях да я забравя, ако не се бях натъкнал на един очебиен и твърде интересен пропуск.
Така нареченото „прокълнато съкровище“ от заглавието явно е било намерено през 90-те години на XIX в. от селски свещеник, успял да разчете загадъчните свитъци, намерени при разкопки край неговата църква. В книгата бе възпроизведен пълният текст на два от тези документи, ала не и „тайното послание“, съдържащо се според автора в тях. От написаното излизаше, че вече разчетени, документите отново са били изгубени. Но само един бегъл поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че в „Прокълнатото съкровище“ е разбулено най-малко едно от закодираните послания. Дьо Сед със сигурност ги бе дешифрирал. Докато е пишел книгата, явно бе проучил из основи документите и се бе натъкнал на същото като мен. Нещо повече, тъкмо благодарение на такива сензационни „разкрития“ се продават подобни масови издания. Защо тогава Дьо Сед не бе публикувал посланието?
През следващите месеци се връщах пак и пак към книгата, привличан от необичайната история и възможността да открия още нещо. Тя ме интригуваше като сложна главоблъсканица, още по-трудна заради мълчанието на Дьо Сед. Намирах в текста на документите нови и нови смислови пластове и съжалявах, че съм прекалено зает в телевизията, където работех като сценарист, и не мога да посветя повече време на загадката на Рен Льошато. Ето защо в края на есента на 1970 г. споделих с вече покойния Пол Джонстоун, продуцент на историческия и археологически сериал „Хроники“, излъчван по Би Би Си, че по темата би могло да се направи документален филм.
Пол реши, че в идеята ми има хляб, и аз заминах за Франция, където да се срещна с Дьо Сед и да проуча дали е възможно да снимаме филма. Запознах се с него около Коледа на 1970 г. в Париж. Още при първата ни среща му зададох въпроса, измъчвал ме повече от година: „Защо не публикувахте посланието, закодирано в свитъците?“ Неговият отговор ме смая: „Какво послание?“
Направо не можех да повярвам, че това елементарно послание му е убягнало. Защо ли ми хвърляше прах в очите? Изведнъж ми се отщя да споделям с него какво точно съм открил. Още няколко минути си говорихме с недомлъвки, от което пролича, че и двамата сме наясно за какво послание става дума. Повторих въпроса си: „Защо не го публикувахте?“ Този път Дьо Сед се измъкна доста хитро от положението: „Защото решихме, че някой като вас може би ще поиска да го открие сам.“
От този отговор, загадъчен като мистериозните свитъци на свещеника, подразбрах, че тайната на Рен Льошато не се свежда до някакво изгубено съкровище, че в нея се крие нещо много по-голямо.
През пролетта на 1971 г. се заехме с режисьора Андрю Максуел-Хайслоп да подготвим филма за „Хроники“. Първоначално смятахме да заснемем двайсетминутен репортаж, който да бъде излъчен в едно магазинно предаване. Но Дьо Сед започна да ни предоставя още откъслечна информация. Най-напред получихме пълния текст на обемисто закодирано послание, в което се споменаваха художниците Пусен и Тение. Бяхме до немай-къде заинтригувани. Кодът бе невероятно сложен. Обясниха ни, че с помощта на компютри е разчетен от специалисти, работещи в отдел „Шифри“ към Френската армия. Докато го проучвах, това твърдение ми се видя съмнително. Обърнах се за съдействие към експерти от британското разузнаване и те се съгласиха с мен: „Кодът не може да бъде разчетен от компютър.“ Явно някой разполагаше с ключа към него.