Наред с това катарите са и дуалисти. Цялото християнство, разбира се, може да бъде разглеждано като дуалистично, понеже набляга върху сблъсъка между двете противоположни начала: доброто и злото, дух и материя, висше и низше. Катарите обаче стигат в тази дихотомия прекалено далеч, нещо, с което официалният католицизъм не може да се съгласи. За тях човек е мечът, с който се бори духът, ала никой не вижда ръката. Те смятат, че още от сътворението бушува нестихваща война между двете непримирими начала — светлина и мрак, дух и материя, добро и зло. Според католицизма съществува един върховен Бог, чийто враг — Дяволът, в крайна сметка стои по-ниско от него, докато катарите признават съществуването не на един, а на двама богове горе-долу с еднакво положение. Първият, добрият, е съвсем безплътен, той е олицетворение на чистия дух, неомърсен и непокварен от материята. Това е богът на любовта. Любовта обаче е напълно несъвместима със силата, с властта, а според катарите всичко материално е проявление на сила. Оттук те гледат на материята, на целия свят като на въплъщение на злото. С други думи, вселената е творение на „бога узурпатор“, на бога на злото, или както го наричат катарите, на „Rex mundi“, „Царя на света“.
Католицизмът се основава на така наречения „етически дуализъм“. Макар и в крайна сметка да произлиза от Дявола, злото се проявява главно чрез човека и неговите деяния. За разлика от католицизма катарите се придържат към един „космологичен дуализъм“, към дуализъм, пронизал всичко около нас. Това е едно от основните положения в учението на еретиците, различните секти обаче го тълкуват различно. Според някои целта на живота е човек да преодолее материята, да отхвърли всичко, свързано със силата и властта, и така да се слее с любовта. Според други катари човек трябва да се стреми към това да облагороди и одухотвори материята, да я преобрази. Важно е да отбележим, че в катарското учение липсват утвърдени догми, доктрини или теология. Както във всяко отклонение от наложената църковна норма, и тук се натъкваме единствено на бегло формулирани положения, а нравствените задължения, произтичащи от тях, са въпрос на лично тълкуване.
Римокатолическата църква смята катарите за еретици главно заради отношението им към материалния свят, който според тях е въплъщение на злото, и заради определението „узурпатор“, което те дават на Господ, чието „слово бе в началото“. Ала според католиците най-сериозното им „прегрешение“ е тяхното отношение към Исус. Тъй като катарите смятат материята за въплъщение на злото, те отричат, че е възможно Исус да се роди от кръв и плът и същевременно да бъде „Син Божи“. Според някои той е безплътен, илюзорен, въплъщение на чистия дух, което, естествено, не може да бъде разпънато. Повечето катари явно го смятат за един от многото пророци — за обикновен простосмъртен, умрял върху кръста в името на любовта. Тоест няма нищо мистично, нищо свръхестествено и божествено в разпъването на Христос, ако той изобщо е бил разпънат, в което катарите силно се съмняват.
При всички положения те отричат значението и на Христовото разпятие, и на кръста вероятно защото ги смятат за неприемливи или защото римокатолическата църква толкова държи на тях. Не е изключено да са ги отхвърляли и понеже им се е струвало, че не си струва човек да се прекланя пред убийството на един пророк, извършено по такъв жесток начин. За катарите кръстът, който свързваме с Голгота и разпятието, е символ на Rex mundi, повелителя на материалния свят, антитеза на истинското изкупление. Ако изобщо е съществувал от кръв и плът, Исус е бил пророк на AMOR15, на принципа на любовта, а прочетено отзад напред, тоест преиначено и опорочено от силата и властта, AMOR се превръща в ROMA, тоест Рим, чиято продажна и разгулна църква според катарите е живо въплъщение на Rex mundi и неговата земна власт. Ето защо катарите не само не зачитат кръста, но отхвърлят и такива свещенодействия като кръщението и причастието.
Въпреки своята сложна, замъглена, абстрактна и може би неприемлива за съвременния човек теология катарите като цяло не са фанатици във вярата си. Днес е модно да ги смятаме за мъдреци и просветени мистици, прогледнали за някаква велика космическа загадка и разработили тайно учение. Всъщност повечето са най-обикновени хора, намерили във вярата си спасение от тесногръдите догми на католицизма с неговите десятъци, епитимии, сложни погребални обреди, наказания и други ограничения.