Информацията в разказите на двамата евангелисти е твърде конкретна и ако наистина е имало преброяване, доста правдоподобна. Но защо Матей и Лука се разминават толкова много? Няма обяснение за това противоречие. Просто е невъзможно и двата разказа да са верни. Волю-неволю трябва да приемем, че едно или и двете евангелия са погрешни. След този толкова очевиден извод няма как да признаем четирите евангелия за меродавен източник на информация. Как могат да са меродавни, след като взаимно си противоречат?
Колкото повече ги сравняваш, толкова повече несъответствия откриваш. Авторите им не са единодушни дори за деня, когато Исус е разпнат на кръста. Според Йоан това е станало в деня навръх Пасха, а според Марко, Лука и Матей — на следващия ден. Евангелията не съвпадат и в описанията що за човек е бил Исус: според Лука Спасителят е кротък като агне, според Матей — силен и величествен цар, дошъл да донесе не мир, а меч. Има разминаване и във версиите за последните думи на Исус върху кръста. В евангелие от Матей и Марко той казва: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?“ В евангелие от Лука: „Отче! В твоите ръце предавам духа Си.“ А според Йоан изрича само „Свърши се!“
При всички тези несъответствия евангелията могат да бъдат възприемани като доста съмнителен източник на информация, която едва ли е окончателна. Те в никакъв случай не предават точно Божиите слова, а дори там, където се опитват да го правят, тези думи са свободно цензурирани, редактирани, разкрасявани и преиначавани, и то не от един и двама души. Да не забравяме, че Библията е сборник от притчи, при това твърде произволни, и това се отнася и за Стария, и за Новия завет. Всъщност тя би могла да включва много повече книги, които в никой случай не са били „изгубени“. Обратното, извадени са от Светото писание съвсем преднамерено. През 367 г. епископът на Александрия Атанасий съставя списък от книги, които да бъдат включени в Новия завет. Този списък е съкратен на Хипоския църковен събор от 393 г. и още веднъж на Картагенския събор, състоял се четири години по-късно. На тези събори някои от писанията са включени в Новия завет, какъвто го познаваме днес, други деликатно са подминати. Нима можем да смятаме подобен подбор за окончателен? От къде на къде един църковен събор ще отсъжда, и то като последна инстанция, кои книги „прилягат“ на Библията и кои — не? Особено при положение, че някои от отхвърлените книги съдържат абсолютно неопровержими исторически данни?
И още нещо, освен че е една твърде произволна подборка от текстове, Библията, каквато я знаем днес, е била подлагана на сериозна редакция и цензура. През 1958 г. например професор Мортън Смит от Колумбийския университет открива в манастир край Йерусалим писмо, което съдържа липсваща част от евангелие от Марко. Тя не се е изгубила. Напротив, била е махната преднамерено — по предложение, а може би и по изричната заповед на епископа на Александрия Климент, един от най-почитаните ранни отци на църквата.
Климент явно е получил писмо от някой си Теодор, който изказва възмущението си от една гностична секта — карпократите. Те, изглежда, тълкуват някои стихове от евангелие от Марко в съответствие със своите разбирания, разминаващи се с възгледите на Климент и Теодор. Теодор отправя към тях нападки и известява за това епископа. В писмото, намерено от професор Смит, Климент отвръща на своя последовател:
Сторил си добре, като си заглушил нечуваното светотатство на карпократите. Именно то е наречено в пророчеството „блуждаещи звезди“, които се отклоняват от тесния път на Божиите заповеди, за да навлязат в бездънната пропаст на похотливите плътски грехове. Понеже, гордеейки се с познанията си за, както се изразяват, „дълбините на Сатаната“, те не осъзнават, че хлътват в „мерзкия свят на мрака“, тоест на лъжовността, а хвалейки се, че са свободни, стават роби на долните си страсти. И да казват понякога истината, онзи, който я обича, пак не бива да се съгласява с тях. Защото не всички верни (неща) са истина и не всяка истина, която (само) ни се струва истина според нашите човешки мерки, трябва да бъде предпочитана пред истината, както я разбира вярата.297