С една дума, налага се да бъде разпространен митът за един бог, тоест истинското семейство от кръв и плът на този „бог“, политическите и династичните моменти в живота му стават излишни — те са свързани с конкретно време и място и биха накърнили ореола на универсалност, създаван около Исус. Ето защо от биографията му най-безцеремонно са зачеркнати всички политически и родословни подробности. По същата логика малко по малко са заличени и връзките му например със зилотите и есеите, тъй като те, меко казано, са твърде смущаващи. Нима приляга на един бог да участва в сложно съзаклятничество, поставящо си ограничени във времето политически и династични цели, още повече че то претърпява провал? Накрая не остава нищо освен написаното в евангелията: пестелив, сведен до митове разказ, в който действието се развива по една случайност в превзетата от римляните Палестина от I в. и в който всъщност са изложени вечни като във всеки мит истини.
Докато „посланието“ претърпява това развитие, семейството и поддръжниците му явно не стоят със скръстени ръце. Както отбелязва Юлий Африкански, летописец от I в., оцелелите роднини на Исус обвиняват в очите управниците от династията на Ирод, че са унищожили родословията на еврейските благородници, за да заличат всички факти, които биха могли да поставят под въпрос претенциите им към престола. Роднините на Исус „се пръсват по целия свят“, като взимат със себе си и някои родословия, оцелели като по чудо по време на въстанието от 66–74 г., когато са унищожени множество документи327.
За хората, заели се да разпространяват новия мит, истинското семейство на Исус бързо става повече от неудобно, превръща се в потенциална заплаха с непредвидими последици, тъй като знае какво всъщност се е случило и би могло да оспори миротворците. Ето защо още от зараждането на християнството изобщо не се споменава за съществуването на благородническо или царско семейство, за родословие и престолонаследници с политически амбиции. Ето защо — колкото и да е цинично да го признаем — някой вероятно е искал да изтреби до крак и самото семейство, което би могло да оспори новата религия. Ето защо семейството е внимавало да не се вдига шум около него, а първите църковни отци са проявявали такава нетърпимост към всяко отклонение от доктрините, които се опитват да наложат. Ето къде се крият и някои от корените на антисемитизма. Всъщност, като прехвърлят вината върху евреите и оправдават римляните, „привържениците на посланието“, заели се да разпространяват мита, постигат едновременно две цели: правят самия мит и „посланието“ приемливи за римляните и дискредитират семейството, което е еврейско. А антисемитските настроения, които създават, са им добре дошли: ако семейството е намерило убежище в някоя еврейска община в Римската империя, гневът на хората само ще му запуши устата.
След като бива адаптирано за римляните, ранното християнско учение, в което Исус е обожествен, а евреите са превърнати в изкупителна жертва, бързо намира почва. Неговите доктрини са избистрени окончателно през II в. главно благодарение на Ириней, епископ на Лион през 80-те години на II в. Вероятно в най-голяма степен от ранните отци на църквата той превръща християнството в цялостно и последователно вероучение. В обемистия си трактат „Libros Quinque Adversus Haereses328“ той изброява всички отклонения от установената вяра и гневно ги заклеймява. Ириней се обявява против многообразието и заявява, че има само една истинска църква, извън която няма изкупление, и че който е против нея, е еретик, тоест трябва да бъде низвергнат и по възможност унищожен.
Измежду множеството разновидности на ранното християнско учение Лионският епископ се опълчва най-яростно срещу гностицизма, според който човек трябва сам да познае божествените истини. Ириней смята, че това подкопава авторитета на свещениците и епископите и осуетява опитите за налагане на единна доктрина, ето защо насочва цялата си енергия за дискредитиране на гностиците. Той проповядва, че човек не бива да търси лично единение с бога, а трябва безпрекословно да вярва в установените догми, за което са нужни теологична система, строго установен кодекс, който да не позволява индивидуални интерпретации. В противовес на личното изживяване и гносиса Ириней отстоява принципите на единната, „католическа“ (тоест общовалидна) църква, основаваща се на писанията на апостолите и на приемствеността. За да наложи създаването на такава църква, лионският епископ обосновава необходимостта от строго установен канон, с други думи, на списък от книгите, признати от църковните власти за боговдъхновени, и се заема да го състави, като включва в него някои от писанията, а други отхвърля. Ириней е първият църковник, чийто канон за Новия завет в общи линии съвпада с днешния.