Подобни мерки не са в състояние, разбира се, да пресекат разпространяването на ранните ереси, които продължават да се радват на популярност. Но тъкмо чрез Ириней ортодоксалното християнство, както го разбират „привържениците на посланието“, придобива цялостна форма, благодарение на която оцелява и накрая побеждава. Няма да е пресилено, ако кажем, че Ириней проправя пътя за онова, което става по времето на Константин, по чиято повеля Римската империя в известен смисъл се превръща в християнска империя.
Ролята на Константин в историята и развитието на християнството е изопачена, фалшифицирана и криворазбрана. Скалъпеният през VIII в. „Константинов дар“, за който вече стана дума в глава девета, още повече обърква нещата. Въпреки това именно на Константин често се приписва окончателната победа, удържана от „привържениците на посланието“, и то не без основания. Ето защо бяхме длъжни да се запознаем по-отблизо с живота му и да разсеем митовете за някои от най-дръзките подвизи, приписвани на него.
Според по-късните теолози Константин наследява от баща си симпатиите му към християнството. Всъщност обаче тези симпатии са плод по-скоро на историческа необходимост: по онова време вече мнозина изповядват християнската вяра, а Константин се нуждае от възможно най-голяма подкрепа, за да се пребори с Максенций за императорския престол. През 312 г. Максенций е разгромен в битката при Милвийския мост, след което пътят на Константин към престола е разчистен. Според преданието в навечерието на решителната битка Константин получил видение, подсилено в по-късните легенди и от пророчески сън: съгледал на небето светъл кръст, върху който пишело: „In Hoc Signo Vinces329“, и за да спази небесната поличба, се разпоредил върху щитовете на войската му веднага да бъде изписана гръцката буква „хи ро“, тоест първите две букви на думата „Христос“. Така победата на Константин над Максенций при Милвийския мост е смятана за олицетворение на чудодейната победа на християнството над езическите култове.
Такова е християнското предание, въз основа на което Константин често е смятан за човека, „покръстил Римската империя“. Всъщност обаче императорът няма такива заслуги. За да видим какво точно е направил той, трябва да се запознаем по-задълбочено с фактите.
Първо, Константиновото „покръстване“, ако изобщо е уместно да употребим тази дума, е било не в християнската вяра, а в неприкрито езически култ. Той получава своето видение, или божествено откровение, край езически храм, издигнат в чест на галското божество, съответстващо на Аполон, във Вогезите или край Отьон. Според очевидец, придружавал войската му, Константин вижда бога на слънцето — божество, почитано в някои култове под името Sol Invictus330. Има доказателства, че в навечерието на битката Константин става последовател на един от тези култове. При всички положения след битката при Милвийския мост римският сенат издига в Колизея триумфална арка. Надписът върху нея гласи, че Константин е победил „с благословията на Божеството“. Това божество обаче не е Исус, a Sol Invictus — езическият бог на слънцето331.
В разрез с преданията Константин не прави християнството официална религия на Римската империя, където по негово време най-разпространен е езическият култ към слънцето. Всъщност докато е император, Константин действа като пръв жрец на този култ, а империята му се нарича „Империя на слънцето“. Sol Invictus присъства навсякъде, изобразен е дори върху знамената на императора и монетите. Оттук се вижда, че представата за Константин като ревностен последовател на християнството е погрешна. Самият той е покръстен едва през 337 г., на смъртния си одър, когато е твърде изнемощял или апатичен, за да се противопостави. Неправилно му е приписван и монограмът „хи ро“. В Помпей е открита надгробна плоча, върху която е изсечен същият монограм и която е с цели два и половина века по-стара332.
Култът към Sol Invictus води началото си от Сирия и римските императори го налагат на поданиците си едно столетие преди Константин. Макар да съдържа елементи от култовете към Ваал и Астарта, в основата си той е монотеистичен: приписва на бога на слънцето силата на всички други божества, взети заедно, и така го поставя по-високо от тях. Нещо повече, не противоречи на култа към Митра, който в онази епоха се радва на еднаква популярност в Римската империя и чиито последователи също се прекланят пред бога на слънцето.