За Константин култът към Sol Invictus е само добре дошъл: негова основна цел, превърнала се едва ли не в натрапчива идея, е да постигне единство — единство в политиката и религията, както и териториална цялост. Култ, или по-точно официална религия, която да съдържа в себе си всички останали култове, само допринася за постигането на тази цел. И Константин заздравява позициите си с култа към Sol Invictus.
Той има много допирни точки с ортодоксалното християнство, което благодарение на това, както и на толерантността на хората, които се прекланят пред Sol Invictus, печели все повече последователи. Тъй като е монотеистичен, култът подготвя почвата и за монотеистичната християнска религия и в известен смисъл я видоизменя. С едикт от 321 г. Константин се разпорежда всички съдилища да бъдат затворени на „свещения ден на слънцето“, който е обявен за почивен. Дотогава свещен ден за християните е събота — еврейският шабат. Според едикта на Константин свещен ден става неделята. Така християнството не само е пригодено към съществуващия режим, но се отдалечава още повече от юдаизма, откъдето всъщност води началото си. Нещо повече, до IV в. Рождество Христово е празнувано на 6 януари. Ала в култа към Sol Invictus най-важният ден в годината е 25 декември — празникът Natavis Invictus333, който ознаменува раждането (или прераждането) на слънцето и след който дните започват да стават по-дълги. И тук християнството е съобразено с изискванията на римските управници и с тяхната официална религия.
Култовете към Sol Invictus и към Митра си приличат толкова много, че често пъти са бъркани334. И в двата основно божество е слънцето. И в двата свещен ден е неделята, а най-големият празник — празникът на раждането, се пада на 25 декември. Ето защо християнството намира допирни точки и с култа към Митра, още повече че в него се набляга на безсмъртието на душата, на съда, пред който тя се изправя, и на възкръсването й.
В името на единството Константин си затваря очите за различията между християнството и култовете към Митра и Sol Invictus, които понякога са непреодолими. Ето защо не се опълчва срещу обожествения Исус и го възприема като земното въплъщение на Sol Invictus. Изгражда християнска църква и в същото време поставя статуи на богинята майка Кибела и на Sol Invictus, който носи неговите черти и всъщност е изображение на самия Константин. В този негов еклектичен и щедър към всички вероизповедания подход отново съзираме стремежа му към единство. Накратко, за Константин вярата е политически въпрос и той се отнася търпимо към всяка религия, допринасяща за целостта на империята.
И така Константин не е „добрият християнин“, какъвто го изкарват по-късните предания, ала в името на единството и обединението той наистина прави много за утвърждаването на ортодоксалното християнство. Така например през 325 г. свиква Никейският църковен събор, на който е уточнено кога се празнува Великден и какви са правата на епископите и така е подготвена почвата за съсредоточаване на властта в ръцете на духовниците. Най-важното обаче е, че на този събор с гласуване335 се приема, че Исус е бог, а не простосмъртен пророк. Трябва обаче още веднъж да подчертаем, че Константин се ръководи не толкова от набожност, а от стремежа си да постигне единство и от изискванията на времето. Като бог Исус може да бъде отъждествяван с Sol Invictus по-лесно, отколкото като простосмъртен пророк. Накратко, ортодоксалното християнство се оставя да бъде „съчетано“ — и то от политически подбуди, с официалната религия в империята и едва след това Константин се съгласява да го подкрепи.
Така например една година след Никейския събор с негово разрешение са иззети и унищожени всички ръкописи, поставящи под въпрос ортодоксалната християнска доктрина: трактатите, в които автори езичници говорят за Исус, а също писанията на християни „еретици“. Пак по негово нареждане църквата започва да получава строго определени приходи, а Латеранският дворец се превръща в седалище на епископа на Рим336. Сетне, през 331 г. императорът поръчва ново издание на Библията и покрива разноските по него. Това е един от най-важните моменти в цялата история на християнството и предоставя на ортодоксите — тоест на „привържениците на посланието“ — небивали възможности.
Четвърт век преди това, през 303 г. императорът езичник Диоклециан се заема да унищожи всички писания на християните, до които може да се добере, и така изчезват документите на църквата, най-малкото онези, които се намират в Рим. Когато Константин поръчва документите да бъдат изготвени наново, пазителите на канона имат възможност да преработят, редактират и напишат наново материалите така, както смятат за добре, в съответствие със своите възгледи. Тъкмо тогава вероятно са нанесени всички съществени поправки в Новия завет, а Исус получава уникалния статут, на който се радва и до днес. Не бива да подценяваме значението на тази разпоредба на Константин. От оцелелите пет хиляди ранни ръкописни екземпляра на Новия завет няма нито един, който да е съставен преди IV в.337 Новият завет, какъвто го познаваме днес, е дело главно на автори и редактори от IV в. — все пазители на ортодоксалното християнство, „привърженици на посланието“, които отстояват своите тесни интереси.
334
337
Възможно е някои от тях да бъдат намерени. През 1976 г. в манастира „Св. Катерина“ в Синай бяха открити множество изключително ценни древни ръкописи. Откритието дълго време е пазено в тайна, докато през 1978 г. един германски вестник не се добира до сведенията и не съобщава за него. Сега в Британския музей се пазят хиляди древни ръкописи или части от тях, някои от които са писани през III в., включително осемте страници, липсващи в „Codex Sinaiticus“. Монасите, съхраняващи повечето материали, са допуснали до тях само един-двама гръцки учени (вж. International Herald Tribune, 27.IV.1978).