Независимо дали нашата хипотеза отговаря на истината, е пределно ясно, че точно както със зилотите, Исус е тясно свързан с есеите. На пръв поглед това може да ни се стори странно, понеже мнозина смятат сектата на есеите за диаметрално противоположна на зилотите. Зилотите са агресивни, войнствено настроени, привърженици са на насилието и често извършват убийства и терористични актове. Есеите, обратното, нерядко са изобразявани като хора, абсолютно чужди на политиката, кротки, миролюбиви и смирени. Всъщност обаче сред зилотите има мнозина есеи, тъй като това не е секта, а по-скоро политическа партия, ето защо зилотите се ползват с подкрепата не само на фарисеите, активно противопоставящи се на римляните, но и на есеите, които вероятно са настроени не по-малко патриотично от останалите.
Връзката между зилоти и есеи е особено очевидна в хрониките на Йосиф Флавий, основен източник на информация за Палестина от онова време. Йосиф бен Матей е роден през 37 г. в еврейско благородническо семейство. През 66 г., след избухване на въстанието, е назначен за комендант на Галилея, където поема командването на войските, опълчили се срещу римляните. Явно не е притежавал качества на пълководец, защото много скоро е пленен от римския император Веспасиан. Оттук нататък тръгва на съглашателство със завоевателите. Прекръства се на Йосиф Флавий, става римски гражданин, развежда се и се жени повторно за богата римлянка, получава щедри подаръци от римския император, включително жилище в императорския дворец и имоти в Светите места, иззети от евреите. Малко преди смъртта му през 100 г. започват да се появяват неговите пространни хроники за онова време.
Във „Войната на евреите“ Йосиф Флавий описва най-подробно въстанието от 66–74 г. Тъкмо от него по-късните историци знаят повечето факти за този опустошителен бунт, за разрушаването на Йерусалим и плячкосването на Йерусалимския храм. Пак Йосиф единствен описва как през 74 г. пада крепостта Масада, разположена югозападно от Мъртво море.
Подобно на Монсегюр след около хиляда и двеста години Масада олицетворява героизма, саможертвата и непреклонността на хората, бранещи една загубена кауза. Подобно на Монсегюр и Масада продължава да оказва съпротива на завоевателите дълго след като всички останали са сложили оръжие и са се предали под натиска на римляните. Накрая, през 74 г., крепостта вече не може да бъде удържана. След дълга обсада и масиран топовен обстрел римляните вдигат скеле, откъдето да сломят съпротивата на защитниците. В нощта срещу 15 април подготвят мощно настъпление. Същата нощ всички защитници на Масада — мъже, жени и деца, наброяващи общо 960 души, се самоубиват. Когато на сутринта римляните нахлуват през портата, откриват сред пламъците само трупове.
Сутринта на 16 април Йосиф Флавий прониква заедно с римските войници вътре в Масада. Твърди, че е видял с очите си тази касапница и че е разговарял с трима оцелели: една жена и две деца, които се били скрили в тайните подземия на крепостта, докато останалите се самоубили. Тъкмо от тях Йосиф Флавий научава какво се е разиграло предната нощ. Командващ защитниците на Масада бил някой си Елиезер, име, което — твърде интересно! — е разновидност на Лазар. Та тъкмо Елиезер убедил с обаянието и красноречието си другите да вземат това страховито решение. В летописа си Йосиф Флавий цитира дословно думите на Елиезер, така както според него ги е чул от оцелелите. А тези думи са изключително любопитни. Според историческите сведения Масада е отстоявана от войнствените зилоти. Самият Йосиф използва думите „зилот“ и „сикарий“ като синоними. В обръщението на Елиезер долавяме духа не толкова на традиционния юдаизъм, колкото на есейството, гностицизма и дуализма:
Още откакто първобитният човек се е научил да мисли, се убеждаваме от словата на своите предци и на боговете, от техните постъпки и дух, че истинската беда за нас, хората, е не смъртта, а животът. Смъртта прави душите ни свободни и те се прибират в своя непорочен дом, където не знаят що е човешка несрета, ала докато са затворени в тленното тяло и търпят несгодите му, те всъщност са мъртви, понеже нищо не свързва божествено и тленно. Дума да няма, и докато е затворена в тялото, душата може да постигне много: тя го превръща в свой мисловен орган, неусетно го тласка към постъпки, непостижими за тленната природа. Ала веднъж освободена от бремето, което я тегли надолу към земята и я задушава, душата се връща в своите селения, където наистина се сдобива с благословена сила и неограничена мощ и става невидима за човешкия взор досущ като самия Бог. Дори вътре в тялото тя не може да бъде видяна, влиза в него незабелязано и все така неусетно го напуска, понеже по природа е безсмъртна, същевременно обаче променя самото тяло: докосне ли се до нещо, то ще разцъфти и ще пребъде, напусне ли го, то ще увехне и ще умре, толкова всесилно е нейното безсмъртие.344