Но истинският дух и на юдаизма, и на християнството вече не е в Светите места. Повечето евреи, населявали Палестина, се пръсват по целия свят точно както преди седем столетия, когато Йерусалим е превзет от вавилонците. Заедно с тях по света поема и християнството, за да намери почва в Мала Азия, Гърция, Рим, Галия, Британия, Северна Африка. Нищо чудно, че навсякъде в цивилизования свят започват да се появяват разкази за случилото се през или около 33 г. И въпреки усилията на Климент Александрийски, Ириней и другите като тях, тези разкази, наричани от ортодоксите „ереси“, никнат като гъби след дъжд. Някои от тях безспорно се основават на описанията на очевидци, съхранявани и от предани на Христовото учение евреи, и от секти като ебионитите, които от юдаизма минават към една или друга форма на християнството. Други се осланят на устната традиция, на предания или смесица от различни религиозни вярвания — елинистични, древноегипетски, митраистични. Но каквито и да са техните източници, подобни разкази доста разтревожват „привържениците на посланието“, тоест на все по-силните ортодокси, които правят всичко възможно да заздравят позициите си.
Почти не са се запазили сведения за ранните „ереси“. Онова, което знаем за тях днес, е почерпено главно от нападките на техните противници и естествено е силно изопачено точно както навярно представата, която ще добием за френското съпротивително движение, ако се осланяме единствено на архивите на Гестапо. Като цяло обаче ранните еретици възприемат Исус по два начина. За някои той е истински бог с твърде малко, да не кажем никакви, човешки качества. За други е пророк от кръв и плът, който не се различава особено от, да речем, Буда или Мохамед, появил се пет столетия по-късно.
Един от най-важните ранни еретици е Валентин, роден в Александрия и прекарал втората половина на живота си (136–165 г.) в Рим. Той оказва огромно влияние върху съвременниците си, сред последователите му е и Птолемей. Валентин твърди, че притежава книги с „тайното учение“ на Исус, и отказва да се подчини на римските епископи с довода, че личното познание стои по-високо от всяка йерархия. Както сигурно се досещате, Валентин и последователите му са прицел на най-яростните нападки от страна на Ириней.
Ириней не пести критиката и към Маркион, богаташ, собственик на кораби, който някъде през 140 г. идва като епископ в Рим, а след четири години е отлъчен от църквата. Маркион прокарва ясен вододел между „закона“ и „любовта“, които свързва съответно със Стария и Новия завет; някои от възгледите на марконитите отново изплуват на повърхността след цели десет столетия в творби като „Перлесфаус“. Маркион съставя първия каноничен списък от книги, които да влязат в Библията и сред които липсва Старият завет — в отговор Ириней прави списъка, залегнал в основата на Библията, такава, каквато я знаем днес.
Третият велик еретик от онзи период, който в много отношения е и най-интересен, е Василид, александрийски учен, писал основните си трудове през 120–130 г. Той познава много добре и юдейските свещени книги, и християнските евангелия, както и различните древноегипетски и гръцки философски течения. На него са приписвани най-малко двайсет и четири трактата върху евангелията. Според Ириней Василид е проводник на най-гнусната ерес: той смята, че разпъването на Исус е инсценирано, че на кръста умира не Спасителят, а подставено лице — Симон Киринееца349. Подобно твърдение наистина е странно. То обаче се оказва изключително упорито. Дори през VII в. в Корана се издига същата теза: че върху кръста е издъхнал не Исус, а друг човек, Симон Киринееца350. Същото твърдеше и свещеникът, от когото получихме мистериозното писмо, за което вече стана дума в глава първа: той ни пишеше, че разполагал с „неопровержими доказателства“ за това.
Ако има регион, където ранните ереси намират най-голямо разпространение, то това е Египет и по-точно Александрия, най-космополитният град на земята, където има най-много учени, втори по големина в Римската империя, люлка на какви ли не вероизповедания, философски учения и традиции. В навечерието на двете въстания в Юдея Александрия е най-гостоприемна към бежанците евреи и християни, които се заселват масово там. Ето защо не е чудно, че тъкмо в Египет открихме най-убедителното доказателство в потвърждение на нашата хипотеза. То се съдържа в така наречените Гностични евангелия и по-точно в Свитъците от Наг Хамади.