Точно преди да изтече примирието, от Монсегюр е изнесено нещо. Според преданията четиримата мъже, избягали от обречената цитадела, са взели със себе си катарското съкровище. Но нали парите са изнесени и укрити три месеца по-рано? Дали „съкровището“ на катарите, подобно на „съкровището“, намерено от Сониер, не е съдържало главно някаква тайна? И дали тази тайна не е свързана по един или друг начин с предмета, известен като Свещения Граал? Струваше ни се немислимо да тълкуваме толкова буквално рицарските романи.
Каквото и да е било изнесено от Монсегюр, то при всички положения е трябвало да бъде скрито. Според преданието е било занесено в укрепените пещери Орнолак в Ариежите, където малко след това са убити неколцина катари. В Орнолак обаче не е намерено нищо освен скелети. От друга страна, Рен Льошато е само на половин ден път с кон от Монсегюр и не е изключено изнесеното от крепостта да е било скрито в някоя от множеството пещери наоколо. А ако „тайната“ на Монсегюр по-късно е била разкрита от Сониер, това вече обяснява доста неща.
В случая с катарите, а и със Сониер под думата „съкровище“, изглежда, се подразбира още нещо — някаква информация, някакво познание. Знаехме колко упорито са се придържали те към вярата си, колко силно са мразели католицизма и се запитахме дали тази информация (ако тя наистина е съществувала) не е свързана по някакъв начин с християнството, с неговата доктрина и теология, а вероятно и с произхода му. С други думи, зададохме си въпроса дали катарите (или някои от тях) не са знаели нещо, обясняващо фанатизма и усърдието, с които римокатолическата църква се опитва да ги унищожи. Свещеникът, който ни писа, споменаваше някакви „неопровержими доказателства“. Дали и катарите не са знаели за тях?
По онова време можехме да правим само плахи догадки. Сведенията за катарите са толкова оскъдни, че от тях не бяхме в състояние да извлечем дори някаква работна хипотеза. От друга страна, докато изследвахме историята на ереста, непрекъснато се натъквахме на тема, забулена с още по-голяма загадъчност и тайнственост и дала тласък на още по-многозначителни легенди и предания: на рицарите тамплиери.
Ето защо оттук нататък насочихме вниманието си към тамплиерите и за пръв път започнахме да откриваме конкретни документи, а загадката придоби измерения, за каквито изобщо не бяхме подозирали.
3. Рицарите монаси
Оказа се, че сме се заели с непосилен труд. Количеството писмени сведения за тамплиерите бе толкова огромно, че отпърво не бяхме сигурни кои от материалите са достоверни. Катарите са породили множество обвеяни с романтика предания, плод на въображението, тамплиерите обаче са обгърнати от още по-голяма загадъчност.
На пръв поглед знаехме за какво става дума: за фанатизирани рицари монаси и мистици със скосен червен кръст върху белите наметки, изиграли ключова роля в кръстоносните походи. В известен смисъл те са въплъщение на кръстоносците, неустрашимите воини, тръгнали да освободят Светите места и загивали с хиляди в името на Христа. Въпреки това и до ден-днешен мнозина историци смятат тамплиерите за по-загадъчна институция, за по същество таен орден, където се плетат нечисти интриги, машинации и заговори. Има обаче един факт, който и досега ни озадачава и не е получил обяснение: в края на двувековното си съществуване тези защитници на правата вяра в бели одежди са обвинени, че са се отрекли от Христос и са осквернили и потъпкали кръста.
В своя роман „Айвънхоу“ Уолтър Скот ги описва като надменни и безочливи грубияни, като алчни и двулични деспоти, които най-безцеремонно злоупотребяват с властта си и предопределят зад кулисите съдбините на хора и кралства. В други творби от XIX в. тамплиерите са изобразени като злодеи, прекланящи се пред сатаната, като хора, които извършват какви ли не гнусни, непристойни, дори еретични ритуали. Историците от по-ново време са склонни да ги разглеждат като злочести изкупителни жертви, като пионки в машинациите на високопоставени духовници и държавници. Трети изследователи, особено привържениците на франкмасонството, ги смятат за мистици и мъдреци, посветени в тайни, предхождащи дори християнството.
Колкото и предубедени и необективни обаче да са историците, никой не отрича героизма на тамплиерите и техния принос в историята, нито поставя под въпрос това, че орденът им е една от най-славните и загадъчни институции в западноевропейската култура. Във всички истории на кръстоносните походи, както и на Европа от XII и XIII в. неминуемо се споменават и тамплиерите. По време на разцвета си те са най-мощната и влиятелна институция в християнския свят с изключение може би на папската.